Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
— Флин…
Той отстъпи пред нетърпеливите подскоци на Мо и повдигна топката.
— За да не ме сметнеш за слаб и жалък, държа да изтъкна, че исках да замина. Тогава обичах Лили, но не толкова, че да се откажа от всичко тук, а тя ми постави ултиматум. Явно не ме е обичала достатъчно, защото замина, без дори да ми даде време да уредя нещата.
„Истината е, че помежду ви не е имало истинска любов“, помисли си Малъри, но не го изрече на глас.
— По-малко от месец след като се установи в Ню Йорк, се обади, за да развали годежа ни. Трябвало да се съсредоточи върху кариерата си, а една сериозна връзка носела много стрес; особено когато двама души живеят в различни градове. Даде ми свобода да се срещам с други хора и да продължа живота си, а тя щяла да бъде венчана за кариерата си. След шест месеца се омъжи за изпълнителен директор на Ен Би Си Нюз и се издигна в йерархията. Постигна това, което искаше, аз също.
Отново се обърна към Малъри. Изражението му бе спокойно, а погледът на зелените му очи бе ясен, сякаш зад тях никога не бе горяла ярост.
— Майка ми се оказа права, колкото и да ми е неприятно да го призная. Мястото ми наистина е тук и се занимавам с това, което искам.
— Фактът, че си го разбрал, говори много повече за личността ти, отколкото което и да е от двете неща.
За последен път хвърли топката.
— Накарах те да изпитваш съжаление към мен.
— Не. — Въпреки че бе прав. — Накара ме да изпитвам уважение. — Малъри се приближи и го целуна по бузата.
— Мисля, че си спомням Лили от радиото. Червенокоса е, нали? Малко зъбата.
— Точно тя.
— Има носов и провлачен говор.
Флин се наведе и отвърна на целувката й.
— Радвам се, че го каза. Благодаря.
Мо се върна при тях с топката.
— Докога може да издържи така? — попита Малъри.
— Цяла вечност или докато ръката ми омалее.
Тя ритна топката.
— Стъмнява се — каза Малъри, когато Мо игриво се отдалечи. — Трябва да ме откараш у дома.
— Или да откарам Мо у дома, а ние…
— Това повдигане на вежди и присвиване на устни издава, че имаш нечисти помисли.
— Щях да предложа да отидем на кино.
— Не, друго се канеше да кажеш.
— Напротив. Случайно имам програмата на кината в жабката, ако искаш да я прегледаш.
Отново разговаряха непринудено и тя изпита желание да го разцелува, този път приятелски. Но вместо това се включи в играта, която бе започнал.
— Имаш екземпляри от вестника в колата, защото си негов собственик.
— Може би е така, но оставям на теб да избереш филма.
— А ако се спра на някой за изкуството със субтитри?
— Тогава ще страдам мълчаливо.
— Вече знаеш, че в момента не дават такива филми в местния киноцентър, нали?
— Позна. Хайде, Мо, скачай в колата.
Разсейването от загадката и проблемите за една вечер наистина й се бе отразило добре. На сутринта Малъри се чувстваше по-бодра и оптимистично настроена. Вълнуващо бе да изпитва интерес и влечение към един мъж със сложен характер.
„Наистина е сложен“, помисли си тя. За нейна изненада се бе оказал такъв, след като първото й впечатление бе, че е напълно предсказуем. Това го превръщаше в още една загадка за разрешаване.
Не можеше да отрече „щракването“, за което бе заговорил. Защо да го отрича? Не бе от жените, които гледат на интимните отношения като на игра. Беше предпазлива. Затова трябваше да разбере дали влечението е само физическо, или нещо повече.
„Загадка номер три“, реши тя и продължи с търсенето.
Първото телефонно обаждане сутринта доведе до смайващо откритие. Миг след като затвори, започна трескаво да прелиства учебниците си по история на изкуството.
Вратата на къщата на семейство Вейн бе широко отворена. Цяла армия мускулести мъже внасяха или изнасяха мебели и сандъци. Само като ги гледаше, Флин почувства болка в гърба.
Спомни си онзи уикенд преди години, когато той и Джордън се бяха нанесли в общ апартамент. Тогава двамата, с помощта на Брад, бяха качили диван, тежък колкото мотор „Хонда“, по стълбите до третия етаж.
„Такива времена бяха — помисли си Флин. — Слава богу, че свършиха“.
Мо изскочи през задната врата на колата и без да чака покана, се втурна право в къщата. Чу се трясък и ругатня. Докато тичаше след него, Флин можеше само да се моли да не е направил на пух и прах някоя от антиките на семейство Вейн.
— Господи! Наричаш това кутре?
— Беше… преди година.
Флин погледна стария си приятел, който в момента бе обект на интереса на Мо, и сърцето му сякаш запя.