Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
Тя се изправи и трескаво приглади предницата на ризата си. Смутена бе, защото гневът му й се струваше едновременно вбесяващ и възбуждащ.
— Мислиш, че аз искам да го чуя? Точно сега имам предостатъчно грижи и без ти да се въртиш в съзнанието ми. Трябва да открия първия ключ. Щом разреша тази загадка, искам да си намеря работа, но не каквото и да е. Искам…
— Какво? Какво искаш?
— Не зная. — Малъри стана. У нея се бе надигнала ярост, причината за която не можеше да назове. Застана с лице към къщата отвъд реката и скръсти ръце. — А досега винаги съм знаела какво искам.
— За разлика от мен.
Той също стана, но не отиде при нея. Не бе сигурен какво напира в него — гняв, желание или страх, но бе така разтърсващо, че не смееше да я докосне.
Вятърът играеше с косите й, както преди малко пръстите му. Облакът от златисти къдрици бе като свален от картина. Изглеждаше толкова крехка и съвършена така, в полупрофил на светлината на залязващото слънце, чиито лъчи очертаваха с огнени контури върховете на западните възвишения.
— Единственото, за което някога съм бил абсолютно сигурен, че желая… — осъзна той — си ти.
Малъри хвърли поглед към него, почувствала нервно свиване в стомаха.
— Не си въобразявам, че съм единствената жена, с която си искал да спиш.
— Не си. Всъщност първата беше Джоули Риденбекер. Бяхме на тринадесет години и желанието ми беше задоволено.
— Сега се шегуваш с това.
— Не, казвам самата истина. — Приближи се към нея и продължи да говори с тих глас. — Желаех Джоули, доколкото знаех какво означава това на тринадесет. Беше силно и неудържимо и изпитах известна наслада. Пожелавал съм и други жени в живота си. Дори обикнах една и благодарение на това зная каква е разликата между физическото желание и това, което изпитвам към теб. Ако исках само секс, не бих се ядосал.
— Едва ли имам някаква вина за гнева ти — намръщи се Малъри. — Вече не изглеждаш ядосан.
— Винаги, когато съм сериозно разгневен, се държа разумно. Това е проклятие. — Взе топката, която Мо бе оставил до краката му, и я хвърли със силен замах. — Ако мислиш, че е удоволствие да можеш да разбираш и двете страни в един спор и да преценяваш аргументите им, повярвай ми, ужасно е.
— Коя беше тя?
Флин сви рамене, взе топката, след като Мо я върна, и отново я хвърли.
— Няма значение.
— Бих казала, че има. Все още означава нещо за теб.
— Просто не се получи.
— Добре. Време е да се прибирам.
Малъри се върна до одеялото, застана на колене и започна да събира остатъците от импровизирания пикник.
— Възхищавам се на това умение. На дарбата на жените да се преструват на безразлични — обясни той и за пореден път хвърли топката във въздуха. — Тя ме напусна. Или аз отказах да тръгна с нея. Зависи от гледната точка. Бяхме зедно почти година. Работеше като репортер за местна радиостанция. После започна да води предаване през уикенда, а по-късно вечер. Беше добра и споровете ни за влиянието и стойността на пресата и електронните медии бяха изключително възбуждащи. Възнамерявахме да се оженим и да се преместим в Ню Йорк. Проблемът бе в преместването. Тя получи предложение от станция там и замина. Аз останах.
— Защо остана?
— Защото съм скапаняк като Джордж Бейли.
Изстреля топката като ракета.
— Не разбирам.
— Джордж Бейли се е отказал от мечтите си за пътувания и приключения и е останал в родния си град, за да спаси старата банка. Не съм Джими Стюърт, но „Диспеч“ се оказа моята стара банка. Вторият ми баща се разболя. Майка ми прехвърли част от отговорностите на главен редактор на мен. Предполагах, че е временно, докато Джо отново стъпи на крака. Но лекарите го посъветваха да се премести някъде, където зимите не са толкова студени, и майка ми се съгласи. Освен това имат право да се порадват на пенсионерските си години. Тя заплаши, че ако не поема вестника, ще го закрие, а майка ми никога не говори празни приказки. — Засмя се насила и отново хвърли топката. — Уверявам те, че е така. Или някой от семейство Флин ще ръководи „Диспеч“, или няма да има „Диспеч“.
„Майкъл Флин Хенеси“, помисли си Малъри. Значи името Флин бе наследство на рода му.
— Щом е знаела, че ти искаш нещо друго…
— Беше категорична — усмихна се той. — Можех да зарежа всичко и да замина с Лили за Ню Йорк. Целият персонал на редакцията щеше да остане без работа. Половината от тези хора, а може би повече, нямаше да бъдат наети от онзи, който реши да основе нов вестник. Тя знаеше, че ще избера да остана. — Огледа топката в ръката си, завъртя я и бавно добави: — Всъщност никога не е харесвала Лили.