Бунтът

— По-добре от теб, сесънек, кълна се. Ако не ме пуснеш… — Той се престори, че я хвърля и заплахата бе прекъсната от писъка й. — Бригъм, недей! Студено е! — Разсмя се, без да спира да рита и да се бори. — Обещавам, че ще те убия в момента, в който съм свободна.

— Това едва ли би ме подтикнало да те освободя. А сега, ако се съгласиш, че аз победих…

— Няма.

— Добре тогава. — Понечи да направи още една крачка към водата, ала в този момент тя го ритна с върха на ботуша си достатъчно близко до една чувствителна област, така че той трепна, отстъпи в самоотбрана назад и се спъна в един корен. Стовариха се сред водовъртеж от фусти и проклятия. Заради приличието и заради собственото си спокойствие Бригъм дръпна ръка от кръста й.

— Това вече сме го минали — успя да каже той задъхано. Серина се отскубна от него и със закъснение се сети да покрие краката си.

— Да те вземат дяволите, изцапа ми полата.

— Милейди, вие едва не ме лишихте от мъжественост.

Тя се засмя и отметна косите от очите си. Светът бе прекрасен и Серина се чувстваше прекалено жива, за да помни, че трябва да бъде дама.

— Така ли направих? При следващата възможност ще се справя по-добре. — Хвърли един поглед на изпоцапания му брич и се подсмихна: — Паркинс със сигурност ще те нахока, задето си го съсипал.

— Моят лакей не ме хока. — Но Бригъм се опита да изтърка калното петно. — Той просто изглежда смъртно обиден, което ме кара да се чувствам отново като ученик.

Тя откъсна една тревичка.

— Що за човек е твоят Паркинс?

— Стабилен като скала, вбесяващо благоприличен. Упорит. Защо?

— Госпожа Драмънд е решила, че от него ще излезе подходящ съпруг.

— Госпожа Драмънд? — зяпна я Бригъм. — Вашата госпожа Драмънд и Паркинс?!

В очите на Серина пламна войнственият огън на семейната гордост.

— Че защо пък не? Госпожа Драмънд е хубава жена.

— Не споря за това. Но Паркинс? — Бригъм се облегна на лакти и се разсмя. Не можеше да направи нищо друго, като си помислеше за мършавия като бостанско плашило Паркинс и грамадната готвачка. — Той знае ли?

— Тя ще намери начин да му го каже. — На Серина също й стана смешно, като си представи тази двойка, затова се излегна на тревата и се загледа в небето. — Ще го очарова със своите сладкиши и сосове, както Меги очарова Кол с красиви очи и свенливи усмивки.

— Това дразни ли те?

— Меги и Кол? — Тя скръсти ръце под главата си и се замисли. — Не. Меги е влюбена в него, откакто я помня. Ще бъда повече от щастлива за тях, ако се оженят, и тъй като тя вече ми е приятелка, няма да трябва да се тревожа, че може да не понасям жената на брат си. Но…

— Но?

— Като ги гледам заедно, и се размислям. Нещата се променят и нищо не може да се направи, за да се спрат. — Затвори очи и с удоволствие подложи лице на прохладния бриз. — Когато дойде пролетта, идва и любовта. Така казват. — Ако гласът й бе замечтан, за това бе виновен въздухът. — Когато дойде пролетта, идва войната. И нея нищо не може да я спре.