Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Следващия път, когато ме намерите ранен на улицата — каза Райън, — ме оставете да умра там.
Полицаят се засмя:
— Голям неблагодарник сте вие.
— Вярно е.
Асансьорът се отвори и те излязоха във фоайето. Райън с облекчение видя, че в него са само Единбургският херцог и група хора от охраната.
— Добър вечер, милорд. — Райън се опита да стане, но с жестове му наредиха отново да седне.
— Здравейте, Джек! Как се чувствате? — Ръкуваха се и за момент Джек се притесни, че самият херцог ще го изкара през вратата. Това щеше да бъде непоносимо, но полицаят отново започна да бута количката, а херцогът тръгна до него. Джек посочи напред.
— Сър, ще се почувствам два пъти по-добре, когато изляза от тази врата.
— Гладен ли сте?
— След болничната храна ли? Спокойно мога да изям един от конете ви за поло.
Херцогът се усмихна.
— Ще се постараем да предложим нещо по-добро.
Джек забеляза няколко души от охраната във фоайето. Отвън имаше един ролсройс и най-малко още четири други коли, както и хора, които не приличаха на случайни минувачи. Твърде тъмно беше, за да може да се види дали някой обикаля и по покривите, но сигурно имаше. „Е — помисли си Райън, — научили са си урока по охрана. И все пак жалко, защото изглежда, победители са терористите. Ако накарат обществото да се промени дори и малко, то те са спечелили нещо. Копелета недни!“ Полицаят го закара право при ролсройса.
— Сега мога ли да стана? — Гипсът му тежеше така много, че наруши равновесието му. Райън се изправи малко по-бързо и почти се удари в колата, но успя да се овладее с гневно тръскане на глава, преди някой да протегне ръка към него. За момент застана неподвижен, а лявата му ръка стърчеше като огромна щипка на рак. Опита се да измисли как да влезе в колата. Най-доброто беше първо да вкара превръзката в колата, след това да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да влезе. Херцогът се качи от другата страна и двамата се настаниха доста удобно. До този момент Райън не беше влизал в ролсройс и установи, че не е чак толкова просторна кола.
— Удобно ли ви е?
— Е, трябва да внимавам да не избия някой прозорец с това проклето нещо. — Райън се облегна, кимна със затворени очи и се усмихна.
— Вие наистина се радвате, че излизате от болницата.
— Милорд, можете спокойно да заложите някоя от крепостите си за това. Това ми е трети път в тенекеджийницата и ми стига.
Херцогът даде знак на шофьора да тръгва. Конвойните коли потеглиха бавно — две отпред и две отзад — и застанаха около ролсройса.
— Сър, мога ли да попитам какво ще правя тази вечер?
— Нищо особено. Има малко парти в твоя чест, на което ще присъстват някои близки приятели.
Джек се зачуди какво означава „близки приятели“. Двадесет ли ще бъдат? Петдесет? Сто? Той щеше да вечеря с… „Майчице!“
— Сър, знаете ли, много сте любезен с мен.
— Глупости. Като оставим това, което ви дължим — а точно то не е малък дълг, Джек, — мога да кажа, че си струваше да се запозная с нови хора. Дори в неделя свърших книгата ви. Мисля, че е чудесна, и трябва да ми изпратите екземпляр от следващата. А кралицата и жена ви си допадат чудесно. Щастливец сте, че имате такава жена и тази малка палавница — дъщеря ви. Тя е съкровище, Джек, чудесно момиченце.
Райън кимна. Често пъти се чудеше с какво е заслужил да бъде такъв късметлия.
— Кати казва, че е видяла почти всяка крепост в кралството и много ви благодаря за хората, които сте й изпратили. Чувствах се доста по-добре, като знаех, че те са навсякъде с нея.
Херцогът махна с ръка. Не си струваше да говорят за това.
— Как мина проучването за новата ви книга?
— Доста добре, сър. — Единственото хубаво нещо от престоя му в болницата беше времето, с което разполагаше, за да прегледа всичко в подробности. Компютърът му съхраняваше в чиповете си още двеста страници текст и сега Райън съдеше за реакциите на другите от нов ъгъл. — Мисля, че научих нещо от малката си лудория, сър. Не е едно и също да седиш пред клавишите на компютъра и пред дулото на някой пистолет. В такава ситуация решенията се вземат по малко по-различен начин. — Тонът на Райън допълваше думите му.
Херцогът го тупна по коляното.
— Не мисля, че някой би подложил на критика решението ви.
— Може би. Работата е там, че взех решението си чисто инстинктивно. Ако знаех какво правя…ако инстинктивно бях направил това, което не трябва? — Райън погледна през прозореца. — Ето на, предполага се, че съм експерт по военноморска история със специалност, свързана с това как се вземат решения в условията на стрес, и все още не съм доволен от собствената си реакция. По дяволите! — тихо завърши Джек. — Сър, човек не забравя, когато е убил някого. Просто не забравя.