Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Като разбра, че наблизо има лебеди, момчето забърза към водораслите. Никога досега то не беше виждало отблизо див лебед. Провървя му, можа да се промъкне съвсем близо до тях.
Но не само момчето беше чуло лебедите. Край водораслите плуваха дивите гъски, патици, сиви гъски и гмурци, които скоро се наредиха в кръг около ятото лебеди и ги загледаха с любопитствр. Лебедите разперааха пера, вдигаха крилете си като платна и проточваха високо шии. От време на време някой от тях отиваше при някоя гъска или гмурец, за да им каже няколко думи. А птиците, на които бяха направили тази чест, като че ли не смееха да вдигнат човка, за да отговорят.
Имаше едно гмурче, един малък шегобиец, който не можеше да понася това важничене. То се гмурна бързо под водата и изчезна. Миг след това един от лебедите изкрещя и отплува настрана толкова бързо, че водата се разпени. После отново застана неподвижно, придавайки си важност. Скоро след това по същия начин изкрещя друг, след него — трети.
Гмурчето не можеше да издържи повече под водата и се показа на повърхността, малко, черно и зло. Лебедите се спуснаха към него, но като го видяха колко е нищожно, се върнаха назад, сякаш се смятаха твърде благородни, за да се разправят с него. Тогава то отново се гмурна и почна да ги хапе по краката. Сигурно много ги болеше, но по-лошо беше това, че не можеше повече да се надуват. Те бързо туриха край на тази подигравка с тях. Зашибаха шумно въздуха с криле, известно време като че ли подскачаха по водата и най-сетне се засилиха и полетяха.
Когато лебедите изчезнаха, на другите им домъчня за тях и онези, които по-рано се забавляваха с лудориите на гмурчето, почнаха да му се карат за нахалството му.
Момчето се насочи към вътрешността на острова, но се спря да погледа как си играят бекасите. Те приличаха на съвсем малки жеравчета, имаха също като тях тесни тела, високи крака, дълги шии, ай движенията им бяха леки, плавни, само че те не бяха сиви, а кафяви. Стояха в дълга редица на брега, заливан от вълните. Когато приближаваше някоя вълна, цялата редица отскачаше назад, Щом вълната почнеше да се оттегля, те тръгваха след нея. И това продължаваше с часове.
Най-красиви от всички птици бяха кадифените патици. Те са роднини на обикновените патици, защото имат същото тежко, тромаво тяло, широка човка и ципи между пръстите, но са много по-разкошно облечени. Перата им са бели, на шията имат широка жълта ивица, крилете им блестят, обагрени зелено и червено, като краищата им са черни, а главата е зелена и лъскава като коприна.
Щом някоя от тях се покажеше на брега, другите птици казваха:
— Вижте я тази! Знае да се гизди.
— Ако не бяха толкова красиви, нямаше защо да си копаят гнезда в земята, а щяха да си лежат на открито като другите — обади се една кафява дива патица.
— Колкото и да се мъчат да станат красиви, с такъв нос никога няма да успеят — забеляза един сив гъсок и това наистина беше вярно. Кадифените патици имат в основата на човката си голяма гърбица, която ги загрозява.
Край брега плуваха чайки и морски лястовички, които ловяха риба.
— Каква риба ловите? — попита една дива гъска.
— Бодлоперка. Йоландска бодлоперка. Най-хубавата бодлоперка на света — отговори една чайка.
— Не искаш ли да я опиташ? — И тя полетя към гъската с рибка в устата.
— Пфу! Да не мислиш, че ще ям такова гадно нещо? — отвърна дивата гъска.
Сутринта беше все така мъгливо. Дивите гъски отидоха да пасат, а момчето тръгна към брега да събира миди. Като си помисли, че на другия ден може би ще бъдат на такова място, където няма да има храна, то реши да си направи торбичка и да я напълни с миди. Намери на пасбището суха жилава трева и започна да си плете от нея торбичка. Това му отне доста време, но когато свърши, беше много доволно от работата си.
Към обяд дивите гъски дотичаха разтревожени и го попитаха дали не е виждало белия гъсок.
— Не, не е идвал при мен — отвърна момчето.
— Той доскоро беше с нас, но сега не знаем къде е — каза Ака.
Момчето скочи уплашено и почна да разпитва дали не са се мяркали наблизо лисица, орел или човек. Но никой не беше забелязал нещо подозрително. Гъсокът просто се бе изгубил в мъглата.
Но каквото и да се бе случило, за момчето то беше еднакво лошо. Ето защо то веднага тръгна да го търси. Мъглата го закриляше — можеше да тича навсякъде, без да бъде забелязано, но тя му пречеше и да вижда. То тръгна на юг по брега и стигна чак до фара и оръдието на най-южния край на острова. Навсякъде гъмжеше от птици, но гъсока го нямаше. Осмели се дори да отиде в чифлика Отенбю, претърси и грамадните стари дъбове в гората, но от него нямаше ни следа.