Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Е, Алис, декорът не се е променил — отбелязах малко язвително. — Същият си е както миналия път.
Тя извърна замъглените си очи към мен.
— Търпение, Роуз. Трябва да си по-търпелива. И подготвена. Подготвена ли си?
Превключването на темите леко ме подразни. Говореше като Джил, само че още по-отнесено.
— Хм, как да съм подготвена? За този декор ли?
Като по някаква ирония на съдбата тя ме изгледа така, сякаш аз бях лудата, а не тя.
— За битките, Роуз. Готова ли си за тях? Въоръжена ли си? Ще можеш ли да ни защитиш?
Бръкнах под палтото си и извадих сребърния кол, който ми бяха дали за практиката.
— С това тук си в безопасност — уверих я аз.
Тя изглеждаше изключително облекчена. Явно не можеше да различава истинските бойни сребърни колове от притъпените, които ни бяха раздали само за нашата практика.
— Добре — кимна тя. — Сега сме в безопасност.
— Точно така — обади се Кристиан. — След като Роуз е въоръжена, няма за какво да се тревожим. Светът на мороите може да си отдъхне.
Алис не обърна внимание на саркастичната му забележка.
— Да. Макар че никой и никъде не може да бъде напълно сигурен.
Прибрах сребърния кол.
— Ние сме на сигурно място. Пазят ни най-добрите пазители в света, да не говорим за защитите. Стригоите не могат да проникнат тук.
Обаче не добавих това, което наскоро бях научила: че стригоите могат да използват хора, за да разрушат защитите. Защитите представляваха магически пръстени, създадени от четирима морои, всеки от които бе силен в един от четирите елемента. Този екип се грижеше за дадена зона и зареждаше с магия вкопаните в земята пръстени, с което се създаваше непроницаема защитна стена. Магиите на мороите бяха изпълнени с живот и генерираха много силно енергийно поле, което не позволяваше достъпа на стригои, тъй като те бяха лишени от живот. Затова подобни защитни пръстени често се изграждаха около обитаваните от мороите селища. Специално около нашата Академия бяха положени изключително много защитни пръстени. И тъй като сребърните колове също се зареждаха с всичките четири магически елемента, забиването на сребърен кол в земята през защитните пръстени нарушаваше тяхното действие и неутрализираше защитния ефект. Но това никога не се случваше, защото стригоите не можеха да докосват сребърните пръти. Хората обаче можеха, което се потвърди от последните атаки на хора и стригои, оказали се успешни именно заради пробивите в защитните пръстени. Предполагахме, че стригоите, които убих, са били водачите на тази група, но още не бяхме уверени в това.
Алис ме изгледа изучаващо със замъглените си очи, сякаш можеше да отгатне какво си мисля.
— Никъде не е сигурно. Защитните пръстени се изхабяват. Пазителите умират.
Погледнах към Кристиан, който само сви рамене, все едно че искаше да каже: „Какво можеш да очакваш от нея?“
— Ако сте приключили вече с разговора си по женски, мога ли да се нахраня? — попита той.
Алис беше извънредно щастлива, че може да го засити. Той се оказа първият й посетител за деня. Тя много скоро забрави и за защитните пръстени, и за каквото и да било друго, а просто се отпусна в екстаза си, предизвикан от ухапването му. Аз също забравих за защитните пръстени, защото друга мисъл не ме оставяше на мира: още копнеех да разбера дали Мейсън беше реален, или не. Като оставим настрани плашещото обяснение на свещеника, трябваше да призная, че появата на Мейсън не беше чак толкова застрашителна, а по-скоро обезпокоителна. Ако беше дошъл, за да си отмъсти на мен, не си даваше много зор. Отново се опитах да припиша всичко на преумората и стреса.
— А сега вече е време и аз да похапна — заявих, след като Кристиан свърши с Алис. Напълно бях сигурна, че долавям миризмата на шунка. Това вероятно щеше да зарадва и Кристиан, защото можеше да увие в нея пържената си филийка.
Но едва излязохме от помещението, и отвън връхлетя Лиса, следвана по петите от Еди. От възбуда лицето й сияеше, макар че чувствата й, предавани по нашата връзка, не бяха особено щастливи.
— Чу ли? — попита ме тя задъхано.
— Какво да съм чула? — отвърнах недоумяващо.
— Трябва да побързаш. Иди да си опаковаш багажа. Заминаваме за процеса на Виктор. И то веднага.
Никой не ни бе предупредил кога ще се състои съдебният процес срещу Виктор, да не говорим, че някой в последната минута бе решил, че и ние трябва да присъстваме. Двамата с Кристиан си разменихме кратки и озадачени погледи, след което изскочихме навън и хукнахме към неговата стая, за да си съберем багажа.