Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Не беше чувал никога за някой, който е станал историк. Дори не бе предполагал, че подобно явление е възможно. Също както, да речем, че някой може да се превърне в стсетианец. Човек се ражда или не се ражда такъв.
Неговото напрегнато мълчание се проточи толкова дълго, че Наследницата на слънцето проумя объркването му. Нейният такт на преподавателка я беше научил кога на даден въпрос трябва да се отговори. Тя само стисна устни.
Щом отпуснаха платната и ладията им доплува до кея, изграден върху останките на древния мост, той запита:
— Тази историчка от Берид Кейбъл ли е или от нашия род?
— От Берид Кейбъл — отвърна майка му. — Цялата съм схваната, с тия антики се пътува много неудобно!
Лодкарката от Грас, която ги бе превела през пролива, врътна очи, ала не се обади в защита на своята чудесна, подвижна малка собственост.
— Май пристига някаква твоя родственица? — подхвърли Хавжива на Ян Ян същата нощ.
— Да, предала е съобщение в храма — приятелката му имаше предвид, че от информационния център на Стсе са го подали към записното устройство у тях. — Разбрах, че е живяла във вашия дом. Ти с кого се срещна днес в Ецахин?
— С някои от Слънчевите хора. Твоята роднина била историчка, така ли?
— Смахнато племе — кимна Ян Ян с безразличие, седна гола върху голия Хавжива и взе да му масажира гърба.
Гостенката дойде. Оказа се нисичка, слаба, на около петдесет години и се наричаше Межа. Когато момъкът най-сетне я видя, вече беше започнала да се облича в дрехи, каквито носеха в Стсе, и да закусва заедно с всички. Живите й очи искряха и бе приветлива, но не особено приказлива. По нищо не й личеше, че е нарушила установения обществен ред, дръзвайки да се заеме с неща, които жените въобще не вършат, че е скъсала със своето потекло и се е превърнала в друг човек. Както научи, Межа бе омъжена за бащата на децата си, тъчеше на стан и кастрираше животни, ала никой не я упрекваше за това. Дори старите хора от рода й устроиха тържествено посрещане, сякаш все още е близка с тях.
Той продължаваше да си задава въпроси, свързани с нея и с основната й професия. Непрекъснато любопитстваше пред Ян Ян, докато най-после тя го сряза:
— Не зная с какво се занимава тази жена, нито какво мисли. Историците са смахнат народ! Ако толкова те интересува, питай я!
Когато Хавжива усети, че се страхува да го направи (и то без причина за подобни скрупули), разбра, че в живота му се е появил бог, който иска нещо от него. Изкачи се на един от каменните хълмове над града. Това бяха места за съзерцание. Долу Стсе простираше черните си керемидени покриви и бели стени. Те се бяха сгушили в полите под възвишенията, а пък водоемите сребрееха сред полята и овощните градини. Отвъд обработваемата земя се ширеха големите солени тресавища. Той прекара деня, седнал в мълчание, взирайки се към морето и навътре в душата си. Върна се у дома и спа там. Щом отиде на закуска при Ян Ян, тя го изгледа накриво, но не продума.
— Постих — опита се да обясни отсъствието си.
Девойката само присви рамене.
— Яж тогава — каза му и сервира. След като хапнаха, тя тръгна за работа. Младежът обаче остана, макар че електрическият стан го чакаше.
— Майко на Всички деца — обърна се към историчката с най-почтителното звание, с което мъж от един род може да се обърне към жена от друг, — има някои неща, които не зная за разлика от теб.
— Всичките ми богатства са на твое разположение — отвърна Межа с готовата формула, сякаш беше изкарала тук целия си живот.
После се усмихна, предугадила интереса му.
— Каквото ми е дадено, давам го и аз — гостенката намекваше, че съвсем не става въпрос за заплащане или задължение. — Хайде да вървим на площада. Готов ли си?
Хората в Стсе ходят да общуват именно там. Сядат по стъпалата или около фонтана, а в горещи дни под аркадите, и гледат как народът се ниже. Хавжива не желаеше да приказват на такова публично място, но трябваше да се подчини на своя бог и своята учителка.
Веднага щом намериха пейка зад водоскока, започнаха разговора си, като на всеки две-три изречения поздравяваха с кимване или с дума някого от минувачите.
— Защо си… — подхвана момъкът, обаче се запъна.
— Защо съм напуснала родния край? Къде съм отишла? — тя вирна глава със светлите си досущ араха очи. Отлично разбираше, че това са загадките, на които той търси отговор. — Да. Ами бях лудо влюбена в Гранит, но нямахме дете, а бъдещият ти баща много искаше рожба… Ти изглеждаш като него навремето. Приятно ми е да те съзерцавам… И тъй, аз бях нещастна. Нищо тук не ме радваше. Пък и всичко ми бе познато, знаех как да го върша… поне си въобразявах, че зная.