Игра на сенки (Приказки за любовта)

Изведнъж се сепна. Отново връзка! Учителят и убиецът — да, и той се казваше Вагнер! Следователно тук се криеше ядката. Вагнер, така се наричаше онова чудовище, оня луд престъпник, който бе погубил цялото си семейство. Дали през досегашния си живот по някакъв начин от години не е бил свързан с този Вагнер? Дали тази зла сянка не го е преследвала навсякъде?

Е, слава Богу, нишката беше отново намерена. Да, и именно Вагнер някога, в отдавна отминалите, по-добри времена, той бе укорявал много гневно и възмутено и му бе желал най-жестоко наказание. А по-късно сам вече, без да разсъждава за Вагнер, имаше същите помисли и много пъти при една странна представа бе виждал себе си как погубва своите деца и жена си.

И дали това всъщност не беше твърде разбираемо. Не беше ли правилно? Не можеше ли много лесно да се стигне дотам — отговорността за съществуването на децата да стане някому непоносима, също толкова непоносима, колкото собствената същност и битие, че човек да ги възприема като заблуда, само като вина и мъка?

С въздишка той премисли това. Сега му изглеждаше съвсем сигурно, че още тогава, когато за пръв път го узна в сърцето си, бе разбрал и одобрил онова Вагнерово убийство, естествено одобрил само като възможност. Още тогава, когато не чувстваше живота си нещастен и провален, още тогава, преди години, когато мислеше, че обича жена си, и вярваше в нейната любов, още тогава дълбоко в себе си бе разбирал учителя Вагнер и тайно се бе съгласявал с неговото ужасно жертвоприношение. Това, което бе казал и мислил тогава, винаги е било само мнението на неговия разум, а не на сърцето му. Сърцето — оня най-съкровен корен у него, от който израства съдбата — винаги и неизменно е било на друго мнение, то е разбирало престъплението и го е одобрявало. Винаги са съществували двама Фридрих Клайн — видим и потаен, чиновник и престъпник, баща на семейство и убиец.