Игра на сенки (Приказки за любовта)

Светкавично у него трепна нещо като усмивка, като присмех, което обаче веднага пак угасна. Неприятното чувство отново победи. Беше злокобно как всяко събуждане, всяко вълнение, всяка мисъл постоянно и безпогрешно го улучваше тъкмо там, където беше слаб и способен само за мъки. Сега отново се намираше в центъра им и се занимаваше със своя несретнически живот, с жена си, с престъплението си, безнадеждността на своето бъдеще. Страхът се върна, всезнаещото Аз потъна като нечута от никого въздишка. О, каква мъка! Не, Жълтокосата не беше виновна за това. И всичко, което изпитваше против нея, естествено не й причиняваше болка, то раняваше само него самия.

Стана и започна да се разхожда. По-рано често смяташе, че води сравнително самотен живот, и с малко суетност си приписваше известна философия за покорност на съдбата и сред колегите си минаваше за учен, за читател и потаен ценител на художествената литература и изкуствата. Боже мой, никога не бе бил самотен! Водеше разговори с колегите, с жена си, с децата, с всевъзможни хора — и така денят отминаваше, а грижите ставаха поносими. И дори когато оставаше сам, това не беше самота, той споделяше мненията, страховете, радостите, утехите на мнозина, цял един свят. Постоянно около себе си и дълбоко до своята същина усещаше общността, също и в оставането сам, в болката и отчаянието неизменно принадлежеше към едно ято и една тълпа, имаше закрилящия го съюз, света на благопристойните, на прилежните и почтените. Сега обаче, сега усети вкуса на самотата. Всяка стрела улучваше него самия, всяко основание за утеха се оказваше безсмислено, всяко бягство от страха водеше само в оня свят, който беше скъсал и който бе разрушен за него, бе му се изплъзнал. Всичко, което през целия му живот минаваше за добро и правилно, сега вече не беше. Всичко трябваше да извлече от душата си, никой не му помагаше. А какво намираше у себе си? Ах, безредие и разпокъсаност!

Един автомобил, който той заобиколи, отклони мислите му и им подхвърли нова храна; усещаше своята натежала от безсъние глава, празна и замаяна. „Автомобил“, помисли той или го изрече, а знаеше какво означава това. Тогава като в миг на слабост си затвори очите, отново видя картина, която му се стори позната, напомняше му нещо и вливаше нова кръв в неговите мисли. Той се видя да стои в автомобил и да кормува, това беше сън, който някога бе сънувал. В онова сънно чувство, когато бе изтръгнал волана и сам бе поел управлението, имаше нещо като освобождение и триумф. Някъде то таеше утеха, трудно бе да се намери. Но я имаше. Имаше я, пък макар и само във фантазията или в съня, благотворната възможност съвсем сам да управлява своето превозно средство, да се смее злорадо на всеки друг водач и да го свали от седалката, ако пък тогава возилото се отклони на тротоара или се устреми срещу къщите и хората, то навярно би било приятно и много по-добре, отколкото да пътуваш, закрилян под чуждо водачество и вечно да си останеш дете.