Игра на сенки (Приказки за любовта)

Песента звучеше като от мечтите на младостта му. Несъзнателно той продължи да крачи по улицата, увлечен, вървеше в топлата нощ, в която свиреха щурци. Приближи до едно лозе и се спря омагьосан. Някакъв фойерверк, хоровод от малки зелени светлинки, изпълваше въздуха и ухаещата висока трева, сякаш хиляди съзвездия като пияни се люшкаха едно през друго. Беше ято светулки, бавно и беззвучно те витаеха в топлата, очарователна нощ. Летният въздух и земята като че ли фантастично се отдаваха на наслади сред светещите фигури и хилядите малки подвижни съзвездия.

Чужденецът дълго стоя, отдаден на това вълшебство, и забрави страшната история на пътуването и страшната история на живота си пред тази красива рядкост. Имаше ли още действителност? Съществуваха ли още сделки и полиция? Още аксесори и бюлетини за валутните курсове? Имаше ли на десет минути оттук гара?

Бавно беглецът, който бе излязъл от своя живот и стигнал до една приказка, се обърна към града. Крайпътни лампи горяха. Хора му подвикваха думи, които не разбираше. Непознати гигантски дървета се извисяваха, отрупани с цветове, една каменна църква с главозамайваща тераса висеше над пропаст, светли улици, пресичани от стълбища, течаха като бързи планински потоци надолу към градчето.

Клайн намери своя хотел и с влизането в прозаичните, много ярко осветени помещения, преддверия и стълбища опиянението му изчезна и отново се върна страхливата плахост, неговото проклятие и каинов печат. Смутен, той се промъкна покрай будните оценяващи погледи на портиера, келнера, момчето от асансьора, гостите на хотела в най-пустия ъгъл на ресторанта. Със слаб глас помоли за листа с менюто и четеше, сякаш още беше беден и трябваше да пести, към всяко ядене грижливо и цената му, поръча си нещо евтино, нарочно се насили да изпие половин бутилка бордо, което не му беше вкусно, и се радваше, когато най-после легна зад заключена врата в своята мизерна малка стая. Скоро заспа, спа жадно и дълбоко, но само два-три часа. Още посред нощ бе отново буден.

И завръщайки се от бездните на несъзнателното, се втренчи във враждебния полумрак, не знаеше къде се намира, имаше потискащото чувство за вина, че е забравил и пропуснал нещо важно. Опипвайки объркано, намери ключа и запали лампата. В ярката светлина малката стаичка изпъкна пред очите му чужда, пуста, безсмислена. Къде беше? Зло насреща се блещеха плюшените кресла. Всичко го гледаше студено и взискателно. Тогава откри образа си в огледалото и по своето лице прочете забравеното. Да, той знаеше. По-рано нямаше такова лице, нямаше такива очи, нямаше ги тези бръчки, нямаше такъв цвят. Това беше едно ново лице, то вече му бе направило впечатление, отразено в прозоречно стъкло, някъде в лудешки напрегнатата театрална пиеса от изтеклия безумен ден. Не беше неговото лице — доброто, спокойно и някак търпеливо лице на Фридрих Клайн. Това бе лицето на белязан, на жигосан от съдбата с нов знак, по-старо, а също и по-младо от предишното, лице като маска и въпреки всичко чудно озарено. Никой не обича такива лица.