Игра на сенки (Приказки за любовта)

Той трябваше да схване това, предстоеше му да прозре себе си и да се поучи! Би бил спасен, ако му се удадеше по-често да намира мисли от този вид у себе си, да им се посвещава и да ги призовава. И Клайн размишляваше. Не знаеше как бе прекарал следобеда, часовете му се стопяваха като в сън, а може би действително спеше, кой знае? Мислите му непрестанно кръжаха около тази тайна. Мислеше твърде много и мъчително за срещата си с Жълтокосата. Какво означаваше тя? Какво стана, че тази бегла среща, мигновената размяна на погледи с непозната, красива, но несимпатична нему жена за дълги часове беше извор на мисли, на чувства, вълнения, спомени, самомъчение, жалби. Как настъпи това? Така ли се случва и с другите? Защо фигурата, походката, кракът, обувките и чорапът на Жълтокосата го възпламениха в един бързолетен миг? И защо после нейният студен, претегляш, поглед толкова силно го отрезви? Защо този фатален поглед не просто го отрезви и събуди от краткото еротично очарование, а едновременно го оскърби, възмути и накара да се самоподценява? Защо срещу погледа й той се опълчи единствено с думи и спомени, принадлежали на неговия нявгашен свят, думи, останали вече без смисъл, причини, в които сам вече не вярваше? Срещу жълтокосата дама и нейния неприятен поглед той си бе послужил с присъди на жена си, с думи на колегите си, с мисли и мнения на своето нявгашно Аз, на вече несъществуващия гражданин и чиновник Клайн; бе изпитал потребността да се оправдае пред този поглед с всички възможни модуси и би трябвало да прозре, че неговите средства са само стари монети, излезли от обръщение. И от всичките дълги, мъчителни съображения не му бе останало нищо освен притеснение, безпокойство и болезнено чувство за собствена несправедливост. Но само в един-единствен миг отново бе доловил онова, другото, тъй желано състояние, за момент вътрешно бе поклатил глава срещу всички тягостни разсъждения и ги бе опознал по-добре. В течение на една секунда съзнаваше: мислите ми за Жълтокосата са глупави и недостойни, съдбата стои над нея, както и над мен, Бог я обича толкова, колкото и мен.

Откъде бе дошъл този прелестен глас? Къде би могъл отново да я намери, как отново да я примами към себе си, на кой ли клон стоеше рядката плаха птица? Гласът изричаше истината, а истината бе благодеяние, изцеление, убежище. Той се разнасяше, когато в сърцето си човек биваше единен със своята участ и обичаше себе си; той бе глас Божи или глас на собственото, най-истинското, най-съкровеното Аз, отвъд всякакви лъжи, извинения и комедии.

Защо не можеше непрестанно да слуша този глас? Защо истината всякога прелиташе над него като призрак, който само с крайчеца на окото едва зърваш, че прошумява край теб и изчезва, ако напълно обърнеш поглед? Защо отново и отново виждаше дверите на щастието да стоят отворени, а поискаше ли да влезе, те веднага биваха заключени.