Игра на сенки (Приказки за любовта)

Слезе долу в ресторанта, на няколко маси вече беше сервирано. Не бе ли се хранил току-що? Все едно, изпитваше голямо желание веднага отново да седне на трапезата и си поръча, като усърдно разпитваше келнера за добри ястия.

— Навярно господинът би желал тази вечер да направи едно пътешествие до Кастилионе? — попита келнерът при сервирането. — От хотела тръгва моторница.

Клайн благодари с кимване на глава. Не, такива хотелски начинания за него не значеха нищо. Кастилионе? Вече бе чувал да се говори за това. То беше място за забавления с игрално казино, нещо като едно малко Монте Карло. Мили Боже, какво би правил там?

Докато чакаше да му донесат кафето, от букета, поставен в кристална ваза пред него, Клайн си взе малка бяла роза и се закичи. Откъм съседната маса го докосна миризмата на току-що запалена пура. Правилно, хубава пура желаеше и той.

После се заразхожда нерешително пред сградата насам и натам. С голямо удоволствие отново би тръгнал към селската местност, където миналата вечер при пеенето на италианката и магическия искрометен танц на светулките за пръв път бе доловил сладостната действителност на Юга. Но го влечеше и към парка, към засенчените от зеленина тихи води, към странните дървета и ако отново би могъл да срещне жълтокосата дама, то сега студеният й поглед не би го нито ядосал, нито засрамил. Впрочем колко немислимо дълго беше времето от вчера! Как в този миг той се чувстваше вече както у дома си! Колко много преживя, премисли и изпита!

Бавно тръгна по една улица, облъхваше го приятен тих летен вечерен вятър. Нощни пеперуди страстно кръжаха около току-що запалените улични фенери, прилежни хора късно затваряха магазините си и пред витрините похлопваха железни лостове. Много деца се въртяха още наоколо, при игрите си тичаха между малките масички на кафенето, където посред улицата се пиеше кафе и лимонада. Изображение на Богородица в нишата на някаква стена се усмихваше в сиянието на горящи свещи. И по пейките край езерото още беше оживено — смееха се, спореха, пееха, а по водата тук и там плуваха лодки с кормчии по ризи и момичета в бели блузи.

Клайн лесно намери отново пътя към парка, но голямата врата беше затворена. Зад високите железни пръчки в смълчаната тъмнина дърветата се издигаха чужди и вече обгърнати от нощта и съня. Дълго гледа към тях. После се усмихна и едва сега осъзна тайното желание, което го бе тласнало на това място, пред затворената желязна врата. Е, беше все едно, можеше да мине и без парка.

Той седна спокойно на една пейка край езерото и се загледа в множеството, което се изнизваше оттук. Под ярката светлина на лампата отвори един италиански вестник и се опита да чете. Не разбираше всичко, но всяко изречение, което успееше да преведе, му доставяше удоволствие. Едва постепенно тук започна да обръща внимание, пренебрегвайки граматиката, на смисъла и с известно учудване откри, че статията беше бурно, ожесточено опозоряване на неговия народ и родина. Колко странно, помисли си Клайн, че всичко това още съществува! Италианците пишат за неговия народ точно така, както родните вестници винаги са правили по отношение на Италия, точно така съднически, точно толкова възмутено, точно толкова безпогрешно убедени в собствената си правота и в чуждата несправедливост! И обстоятелството, че вестникът с омразата и ужасните осъдителни преценки не успя да го възмути и да го разядоса, беше просто странно. Или не. Не, защо да се ядосва? Всичко това беше същина и езикът на един свят, към който вече не принадлежеше. Той може и да беше добрият, по-добрият, правилно уреденият свят, но вече не неговият.