Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Напрегнат, седна изправено в леглото и се опита да вникне напълно в своето чувство и положение, за да приключи веднъж завинаги. Но то беше все едно и също. Седеше самотен и безпомощен с трескава глава и болезнен натиск върху сърцето, в смъртен уплах пред участта си, като птица, която змията сковава от страх и поглъща. Съдбата, сега той знаеше това, не идва от някъде другаде, а расте в собствената душа. Ако не намереше средство срещу нея, тя щеше да го разяде — тогава за него би било отредено да бъде преследван крачка по крачка от страха, от този ужасен страх, и крачка по крачка да губи разсъдъка си, докато стигне до ръба, който усещаше вече наблизо.
Да би могъл да разбере — това би било добре, това навярно би било спасението! Още беше далеч от опознаването докрай на своето положение и всичко, което му се бе случило. Стоеше съвсем в началото, усещаше го добре. Ако сега можеше да се овладее и да обхване всичко съвсем точно, да го подреди и премисли, тогава навярно би намерил нишката. Цялото би добило някакъв смисъл и облик и може би тогава би било поносимо. Но това напрежение, това последно пределно събиране на силите, му идваше твърде много, надвишаваше неговата твърдост, той просто не издържаше. Колкото по-напрегнато се опитваше да мисли, толкова по-лошо ставаше, вместо спомени и обяснения намираше у себе си само зеещи дупки, нищо не му хрумваше и при това отново го преследваше мъчителният страх, че може би е забравил тъкмо най-важното. Той се безпокоеше и търсеше в себе си като нервен пътник, преравящ всичките си джобове и куфари за билета, който може би държи под шапката си или дори в ръка. Но с какво помагаше това, може би?
Преди, преди един час или по-дълго — не бе ли стигнал до едно познание, не бе ли направил откритие? Какво бе станало с него? То бе изчезнало, не можеше да го намери отново. Отчаян, се удари с юмрук по челото. Боже в небесата, нека си намеря ключа! Не ме оставяй да загина така, толкова клетнически, толкова тъпо, толкова тъжно! Разкъсано на парцали, като облаци, подгонени от буря, цялото му минало прелиташе край него, милиони картини, една след друга, една през друга, неузнаваеми и присмехулни, всяка напомняше за нещо, но за какво? За какво?
Изведнъж името Вагнер се появи на устните му. Как неволно го изрече? „Вагнер! Вагнер!“ Откъде идваше това име? От коя шахта? Какво искаше то? Кой беше Вагнер? Вагнер?
Той се вкопчи здраво в името. Ето че имаше една задача, един проблем, така беше по-добре, отколкото да виси в неочертаното. И тъй: кой е Вагнер? Какво ме засяга Вагнер? Защо устните ми го изричат, защо разкривените устни на моето престъпно лице сега, в нощта, мълвят името Вагнер? Напрегна всичките си сили. Какви ли не неща му хрумнаха. Мислеше за Лоенгрин и чрез него за малко неясната връзка, която имаше с композитора Вагнер. Когато беше на двадесет години, го обичаше страстно. По-късно бе станал недоверчив и с времето се появиха цял куп възражения и съмнения по отношение на него. Беше го критикувал много и може би тази критика засягаше не толкова самия Рихард Вагнер, колкото собствената му някогашна любов към композитора? Ха-ха, ето че отново се улови. Отново ли бе открил измама, малка лъжа, малка нередност? Ах, да, на бял свят излизаше едно или друго — в безукорния живот на чиновника и съпруга Фридрих Клайн съвсем не всичко беше безукорно, съвсем не всичко чисто, във всеки ъгъл по една погребана тайна. Да, правилно, следователно така стояха нещата и с Вагнер. Фридрих Клайн остро осъждаше и мразеше композитора Рихард Вагнер. Защо ли? Защото Фридрих Клайн не можеше да си прости, че на младини се бе възхищавал от същия този Вагнер. Сега в лицето на Вагнер той преследваше своята лична младежка екзалтация, собствената си младост, собствената си любов. Защо? Защото младостта, възторгът и Вагнер — всичко това мъчително му напомняше изгубеното, защото бе допуснал да се ожени за жена, която не обичаше или поне обичаше неистински, недостатъчно. Да, и така, както се отнасяше към Вагнер, така чиновникът Клайн се отнасяше спрямо мнозина, спрямо много неща. Почтен човек беше господин Клайн, но зад своята почтеност не криеше нищо освен неприличие и позор. Да, ако пожелае да бъде честен, колко много тайни мисли трябваше да крие от себе си самия! Колко погледи подир хубави момичета на улицата, колко завист към любовните двойки, които срещаше вечер, когато се прибираше от работа вкъщи при жена си! И после, мислите за убийството. Не беше ли насочил и омразата, която би трябвало да отнесе към себе си самия, срещу оня учител…