Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Той кимна и седна на една пейка.
— Така… Нашият човек е бил тук неотдавна с голям отряд осородни и са се забъркали в някаква голяма неприятност. Говори се, че са взривили някаква машина на име „Гордост“, макар че това не ми звучи особено логично. Но после са ги изритали бързо-бързо от града, включително и твоя човек. Отишли в Аста. Това е имперски…
— Аста я знам — прекъсна го Фелисе. — Значи е там сега? Тогава ще тръгна натам.
Дестрахис вдигна ръка.
— В нашата територия плащаме честно дълговете си, мадам. Не е в Аста, сигурни сме. Има един тип, който търгува с всякакви тайни, има си вземане-даване и с осоидите. Та той е чувал за твоя човек. Името на Талрик се споменава често след оная история с взривеното автовозило. Ти не си единствената, която се интересува от него.
Тя го гледаше в очакване и паякородният внезапно се усмихна.
— Твоят човек е бил пратен на запад. Чувала ли си за един град на име Колегиум?
Фелисе поклати глава.
— Ще го намеря.
— В това не се и съмнявам. Умееш да задаваш въпроси.
Тя кимна мълчаливо, после изтри острието на меча си в дрехата на Фрейуел и го прибра в ножницата.
— На запад. В Колегиум. Е, по-добре да тръгвам веднага — обяви тя. Беше на крачка от вратата, когато гласът му я спря.
— Знаеш ли… ти си забележителна в много отношения — каза той. Фелисе се обърна, свъсила чело и с ръка върху дръжката на меча. Усещаше капан. Разчел правилно изражението й, паякородният вдигна ръка да я спре. — Бил съм из целите Равнини — обясни. — Познавам Колегиум. Ако ти трябва водач, бих могъл да дойда с теб.
Враждебното й изражение не се промени.
— Защо?
— Защото като те погледна, виждам нещо, което ми е познато. Виждам човек, който е изгубил всичко и в същото време не е изгубил нищо. — Което не беше отговор на нейния въпрос, а празнодумство.
Откри, че ръката й е стиснала дръжката на меча, сърцето й препуска необяснимо, а мислите й са се разбягали.
— Преди бях човек с влияние. На юг, у дома — продължи Дестрахис, като следеше напрегнато изражението й. — Не чак от рода Аристои, но с подобно положение. А виж ме сега — лакей на някакъв бръмбаророден гангстер, готов да продаде един господар за друг срещу дребни пари. С други думи, аз загубих всичко. Ти поне си запазила някаква цел.
Фелисе продължаваше да го гледа. Не разбираше накъде бие.
— Мога да те заведа в Колегиум по най-бързия начин, така че да спипаш този твой Талрик, а не само да вървиш по дирите му. — Погледът му следеше неотменно нейния, сякаш се опитваше да я разчете — или поне малкото четливо, останало в нея.
— Какво искаш от мен? — попита направо тя.
— Не знам — отвърна Дестрахис, — но все ще измисля нещо, предполагам. Може би искам нечия смърт. Или пък само пари.
— Няма да те пусна в леглото си — предупреди го Фелисе.
Веждите му помръднаха.
— И през ум не ми е минавало. — Каза го толкова гладко, че очевидно беше лъжа.
Паякородният твърдеше, че може да ускори пътуването й, да я заведе при Талрик. И ловът най-после да свърши. От тази мисъл я побиха тръпки, странно неприятни тръпки, но предложението беше твърде добро, за да го отхвърли с лека ръка.
А и винаги можеше да го убие, ако се наложи.
Тя кимна отсечено и с това сделката бе сключена.
В последно време пред Стенуолд се отваряха врати — повече и по-лесно от очакваното. Години наред беше чел лекции в Академията и всяка година насочваше вниманието си към шепата обещаващи студенти, които биха могли да послужат на каузата му. Но нито за миг не беше вярвал, че го чуват наистина.
А сега сам се беше превърнал в кауза. Името му се беше предавало от студент на студент, от година на година. Колкото повече страняха от него делегатите в Събранието и другите преподаватели, толкова повече бе нараствала славата му на нещо като народен герой.
През последните няколко дни беше открил, че не е нужно да чака благоволението на Събранието. Нито пък гласът му да ръждясва само защото там не искат да го чуят.
Архитект на всичко това беше, разбира се, Ариана. Ако не беше тя, никога не би му хрумнало, че толкова много от отегчените лица, които помнеше от аудиториите в Академията, са слушали толкова внимателно лекциите му.
През последните няколко дни два пъти беше ходил с Ариана на нелегални събрания — първия път в задната стаичка на една таверна, втория в стар склад близо до доковете. Едва десетина дойдоха да го чуят първия път, шейсетина — втория. Вярваха му, защото знаеха за обсадата на Тарк. Чули бяха тревожни новини от Хелерон. Чули бяха и други слухове, които бяха новост дори за Стенуолд. Сред привържениците му имаше паякородни и те разказваха как сянката на Империята настъпвала и на югозапад, към техните граници. Имаше и такива, които бяха чували по нещо за Дванайсетгодишната война срещу Федерацията.