Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Гледаха го с грейнали очи, а той им казваше истината за мащаба на имперската заплаха и за дилемата, която стои пред Равнините — единение или робство.
Тази фраза се превърна в девиз и те си тръгваха с нея на уста. Вярно, бяха просто студенти, младежи и девойки, чийто идеализъм още не беше хванал мазоли от борбата с всекидневните тегоби. Бяха синове и дъщери на търговци, младежи от мравешките градове, мухородни от добри семейства в Меро, изстрадали юноши на стипендия от колегиумските сиропиталища. Но не бяха безсилни — можеха да му бъдат очи и уши, а също и уста, която да говори от негово име.
И щяха да се бият за каузата, ако се стигнеше дотам. Не би го поискал от тях, но знаеше, че мнозина и преди са държали оръжие, мравкородните — със сигурност. Някои бяха дуелисти от Форума на умелите, някои бяха занаятчии, и всички доброволно се бяха поставили на неговите услуги.
Неотдавна Тисамон му беше казал нещо и Стенуолд често се сещаше за думите му. Че Стенуолд се е превърнал в онова, което е мразел най-много, така беше казал богомолкородният. Превърнал се беше в шеф на шпионска мрежа, който праща младежи на смърт. А положението се беше влошило още повече след онзи им разговор. Имперската армия беше проляла първа кръв в Равнините. Единение или робство. Току-виж младите му поборници се превърнали в камъчетата, които отприщват лавина.
Присънваха му се пожари по улиците на Колегиум, улици, които познаваше толкова добре, сънуваше млади мъже и жени с мечове и арбалети. Събуждаше се, а в главата му още трещяха остриета.
Осоидите несъмнено си даваха сметка, че Колегиум трябва да падне, защото той беше ключът към душата на Равнините. Веднъж вече се бяха опитали да го превземат. И щяха да опитат пак. Стенуолд лежеше, вперил поглед в тавана на стаята си. През залостените капаци на прозореца все още не проникваше светлина. Имаше време, докато се съмне.
Щяха да опитат пак и скоро. Сякаш в главата му имаше пясъчен часовник, който шумолеше с песента на изтичащото време. Пясъчен часовник в тъмна стая. Можеше само да гадае колко време му остава.
Понечи да се обърне на хълбок и осъзна, че тя е до него. Последните часове от изминалата вечер и началото на нощта го фраснаха като юмрук в корема и той отвори широко очи.
Как само го бяха аплодирали в склада до пристанището! И блясъкът в младежките очи. Единение или робство! Тръгнал си бе подмладен с десет години и в приповдигнато настроение, каквото не помнеше отдавна. Вече не беше сам. Колегиум не беше сам.
Прибраха се в градската му къща и отвориха вино да полеят успеха. Тисамон и Тиниса не останаха дълго — бързаха за някаква тренировка на богомолкородни. И Стенуолд остана сам с Ариана. Пиха вино и говориха за старите времена. Последното си беше типична старческа слабост, вярно, макар че Стенуолд още не се смяташе за стар. Може да не беше вече млад, но още не беше стар. А и Ариана бе слушала с интерес „старческите“ му брътвежи. Разказал й бе за студентските си години в Академията, за странстванията си; за художника Неро — оказа се, че Ариана е чувала за него; а после в по-мрачни краски и за падането на Мина; за осоидите и техните планове; за имперските амбиции, които беше усетил на свой гръб.
Разказът му очевидно я бе запленил, а и очите й сякаш блестяха повече от на другите студенти. И така, докато Стенуолд не убеди сам себе си, че в блясъка им има нещо повече от заговорнически хъс.
От доста време не беше лягал с жена — не че това беше някакво извинение, разбира се. Имал бе няколко злополучни залитания в студентските години и няколко предпазливи и краткотрайни връзки след това. По-късно се бе случвало да спазари малко нежност от професионалистки. Грижите за Тиниса и Челядинка, от една страна, и личният му поход срещу Империята, от друга, бяха запълвали времето и изчерпвали енергията му, докато незнайно как бе стигнал до сегашната ситуация.
„Ситуация, която ще ми струва преподавателското място в Академията.“ Или пък не, защото със сигурност не беше първият прегрешил преподавател. Пазил бе най-дълбокото си презрение за онези свои колеги, които злоупотребяваха със студентките си, а ето че сега сам се бе превърнал в обект на презрението си.