Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Осъзнала това, докато опипваше пода за нож, който не беше там, Ариана внезапно разбра. Галена от нощния хлад, тя погледна към прозореца и видя бледа лунна светлина да се процежда между летвите на затворените капаци. Със Стенуолд бяха сами в къщата.
Но по някое време онзи се е промъкнал и е взел камата й. Много дискретно и също толкова неизбежно — защото беше богомолкороден и й нямаше доверие. Това не означаваше, че се е досетил за истинската й роля. Не, постъпката му просто беше неразделна част от ненавистта, която неговата раса хранеше към нейната.
Представи си как изпитата му сянка се появява в стаята, докато тя спи дълбоко; безизразното му лице и студения поглед, който мести между нея и Стенуолд. Дали бе носил бойната си ръкавица с острието? Можел е да я убие. Ариана дори не би разбрала какво я е сполетяло. Вместо това си беше тръгнал на пръсти. Доверието на Стенуолд към нея го беше възпряло от по-сериозни мерки, но не дотам, че да й остави оръжието. Стенуолд може и да й вярваше, глупавият нещастник, но богомолкородният — не.
Изпълни я неочаквано и изненадващо чувство на облекчение. Не заради сдържаността на Тисамон, осъзна тя, а защото предпазливостта му й бе спестила необходимостта да застане с нож в ръка над спящия Стенуолд и да вземе решение. Чувството я свари неподготвена. Не би се поколебала и за миг, разбира се, но… как само говореше този човек! Ходил беше на толкова места, видял беше толкова неща. Сега се беше върнал в Колегиум с мисълта, че се връща вкъщи, но грешеше. Ариана чуваше неизреченото по-ясно от думите, които Стенуолд изричаше на глас. Той беше чужденец в собствения си град. Сам се беше превърнал в отцепник. Бореше се да спаси хора, които отдавна му бяха обърнали гръб и гледаха на него отвисоко. Но колегиумската палитра беше толкова богата и цветовете имаха толкова отсенки, че Стенуолд така и не бе забелязал кога е изгубил мястото си тук.
„Значи не сме чак толкова различни, в крайна сметка“, помисли си тя. Не го беше излъгала, когато каза, че Паешките земи вече не са неин дом. Беше се провалила в танца, тя и цялото й семейство, толкова жестоко, че никой не им бе протегнал ръка, за да се изправят.
Сведе поглед към ръцете си, после ги стисна в юмруци и видя как кокалчетата се издължават в остри шипове. С ножа щеше да е по-лесно, но богомолкоидите не бяха единствената раса, която Изкуството на предците можеше да въоръжи.
С нож или без нож, Стенуолд пак щеше да умре.
Застана до леглото. Гледаше как гърдите му се надигат и спадат бавно, лицето и тялото му бяха отпуснати безпаметно в съня. Хрумна й, че никога преди не го е виждала без смътното изражение на тревога, което изопваше неизменно чертите му. Е, ако не се брои снощи, когато беше прекалил с пиенето, а тя бе свалила бавно дрехата си пред него.
Ако кинжалът беше у нея, сигурно щеше да е различно. Но със собствените си ръце, с шиповете на Изкуството си… Някакво забравено и досадно чувство я спираше, осакатяваше я. Ако разполагаше с кинжала или имаше изрични заповеди… но нямаше нито едното, нито другото.
Може би Талрик наистина би предпочел да го залови и разпита. Наясно беше, че си търси оправдания, но въпреки това този ред на мисли я успокои. Талрик имаше план и нейното моментно колебание със сигурност не би променило нещата в дългосрочен план. Мушна се предпазливо под завивките с гръб към Стенуолд и той се размърда леко. Нощта беше доста хладна и тя се притисна към него да открадне от топлината му. А после той се размърда отново и Ариана инстинктивно се обърна и плъзна ръка по гърдите му. Имаше белези там. Беше ги видяла по-рано. Странен живот беше водил този Стенуолд, живот, който го беше направил учен и воин едновременно.
Когато той преметна на свой ред ръка върху нея, за миг тя се почувства в капан, после й стана уютно и безопасно, а накрая си спомни каква точно е ролята й. Може да беше заради ролята или заради нещо друго, но така или иначе тя се сгуши в прегръдките му.
9.
Генерал Алдер се събуди миг след като платнището при входа на палатката му се отметна. По стар навик едната му ръка легна върху дръжката на меча.
— Генерале — чу се тихият глас на един от младшите му офицери. — Генерале?
Нелепо беше.
— Ако идеята е да ме събудиш, войниче, говори по-силно, а ако е друга, то какво, в името на императора, правиш тук?
— Извинете, генерале. Полковникът от помощни войски иска да…
Дрефос. Имаше само един полковник от помощни войски в армията.
— Какво иска проклетият кучи син? — изръмжа Алдер. В палатката беше тъмно като в рог, толкова, че дори не различаваше лицето на офицера, макар той да стоеше само на няколко крачки. — Кое време е?
— Два часа преди полунощ, генерале.
— И той иска да говори с мен сега? Безсъние ли го гони или какво?
— Не знам, генерале…
— Излез! — отпрати го Алдер. Седна в леглото си — сгъваемо чудо с метален механизъм, което бяха изработили специално за него в кортанските леярни. Дрефос е истинска напаст, реши той. Извратеното малко чудовище си позволяваше твърде много.
Въпреки това полковникът имаше репутацията на човек, който не греши в преценката си. Алдер изпсува под нос, после намъкна с една ръка туниката през главата си и наметна плаща. Стана и излезе бос от палатката.
В лагера още горяха достатъчно огньове, за да различи закачулената фигура на Дрефос, който го чакаше на няколко метра встрани. Притесненият младши офицер пристъпяше колебливо от крак на крак. Алдер тъкмо му даваше знак да изчезва, когато гласът на Дрефос долетя до ушите му.
— Не бързайте да го отпращате, генерале. Мисля, че не след дълго ще ви трябва човек, който да отнесе заповедите ви.
Алдер тръгна към него.
— Какво има сега? — сопна се сърдито той. — Безценният ти план се провали преди денонощие.
— Не помня да съм споменавал провал — възрази Дрефос.
— Не се и налагаше.
— Не съм, генерале, няма да го направя и сега. Трябва да издадете заповед за атака. Моментът наближава.
Алдер впери поглед в неясните черти под качулката.
— Значи…
— Стените на Тарк са по-дебели и с по-добра зидария, отколкото предполагах, но реагентът все пак е проникнал в камъка.
— И как по-точно разбра това?
— По най-лесния начин, генерале. Отидох да проверя.
Алдер поклати глава.
— Не ти вярвам.
— За мен мракът е плащ, а за противниците ми — превръзка на очите. Просто отидох при стената и видях онова, което и очаквах да видя. Най-много след три часа ще разполагаш с лелеяната пробойна. Междувременно войската трябва да е готова за нападение.
— Нощна атака? — Нощните атаки бяха рисковани и кръвопролитни, помисли си Алдер.
— Не виждам как биха пропуснали факта, че крепостната им стена се разпада, генерале. Ако не нападнете веднага, на сутринта ще заварите барикади. Трябва да се действа бързо. И докато те са заети да бранят пробойната, а тъмнината намалява ефективността на арбалетите им, ние ще отворим още няколко дупки в стената. Вместо да бездействам през последните няколко дни, аз се погрижих да преустроят един от катапултите в таран.
— Майор Григан ме уведоми. Останах с впечатлението, че не е особено доволен.
Презрителен звук долетя изпод качулката.
— Може да е командир на безценния ви инженерен корпус, но иначе е пълен глупак.
— Майор Григан е имперски офицер… — Алдер усети как самообладанието започва да му изневерява.
— Майор Григан е глупак — повтори Дрефос. — Де да беше на страната на мравкородните, за да пречи на тях. Аз съм десет пъти по-добър занаятчия, отколкото би бил той, дори да отвореше някак очите си за света на механиката. Глупак е, генерале, и ако искате да спечелите тази война, по-добре ми дайте каквото искам.
В два часа преди полунощ това му дойде в повече. Алдер стисна с единствената си ръка Дрефос за яката и го повдигна на пръсти.
— Забравяш се, полковник — просъска той.
А после усети как лявата ръка на Дрефос, облечена в стоманена ръкавица и неестествено силна, хваща китката му и я извива назад. Без да пуска ръката му, приклещена в хватка, чиято овладяна мощ намекваше за сила, способна с едно стисване да счупи костите му, Дрефос го погледна изпод дебрите на качулката си.
— Не бързайте с присъдата си, генерале — каза той. — Подгответе войската за атака. И ако стената устои, тогава правете каквото искате.