Разединени равнини

Нещо ужасно щеше да се случи. Седа не можеше да обясни предчувствието си, но подтикът да избяга беше по-силен от всичко. Започна да се дърпа и гърчи в хватката на пазача, ужасена до дъното на душата си от стареца, който беше само на крачки от нея и бавно се приближаваше.

А после той застана току пред нея и устата му се отвори — зъбите вътре бяха тесни и заострени като жълти шишове за плетене. Протегна кльощава ръка и я стисна за китката.

Не беше силен, но не беше и толкова слаб, колкото подсказваше крехкото му тяло. Седа измъкна ръката си от студената хватка и Уктебри проговори със същия спокоен, нисък глас:

— Трябва да усетя кръвта, ваше величество.

Седа чу как Алвдан изважда кинжала си от канията, после усети острието му на шията си. Старецът побърза да вдигне ръце.

— Съвсем леко убождане, като с карфица, ваше императорство. Само колкото да я усетя. Не повече. Засега. Всяко нещо с времето си.

Всички бяха полудели без съмнение. Ако в сърцето на Алвдан имаше и трошица братско чувство, Седа би го обърнала на молба. Вместо това затвори очи и извърна глава, а той сграбчи ръката й и поряза единия й пръст.

Уктебри посегна алчно към оръжието, но Алвдан му поднесе само върха.

— Не си прави излишни илюзии за положението си, твар — каза императорът. — Знаеш какво си. А сега направи каквото трябва.

Старецът се наведе напред, сви шепи под кинжала да улови евентуалните капки, после се наведе над стоманата и заостреният му език облиза кръвта за броени секунди. Макар и само няколко капки, кръвта й изглежда му вля нови сили. Когато отново я погледна в очите, в неговите се четеше единствено глад.

— Ще свърши ли работа? — попита го Алвдан. — Или да търсим по-далечни роднини?

Уктебри разтегли устни в лукава усмивка.

— Ще свърши работа и още как, ваше възхитително величество. Тя е… съвършена. В най-висша степен деликатен вкус.

— Братко… — Гласът й трепереше, но в момента Седа не даваше и пукната пара. — Какво става?

— Нищо особено — отвърна й той. — Малко забавление. Не бой се, скъпа сестро. И ти имаш своя роля в пиесата, но не се налага да учиш нито реплики, нито танцови стъпки. Хайде, водете я.

Изведоха я след него в преддверието, където чакаха бледите пажове.

— Какъв е този човек? — заекна тя.

— Нима не се досещаш, сестрице сладка? — Усмивката на Алвдан беше по-широка отвсякога. — Върни се назад в спомените си от детството, когато седяхме заедно пред огъня и слушахме приказки.

Най-лошото бе, че Седа знаеше какво има предвид той и нямаше нужда да й обяснява.

— Не може да е…

— Страхотна находка на Рекеф и генерал Максин, нали?

„Те идват нощем, за да пият от кръвта на живите, древните вещери, страховитите синове на нощта, които крадат лошите деца от леглата им и повече никой никога не ги вижда…“

— Но комарородни не съществуват. Никога не са съществували. Тях ги има само в приказките… нали?