Невиждани академици
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Discworld #37
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Архонт - В ООД
- ISBN: 9789544221034
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Невиждани академици». Краткое содержание книги:
- Добре де, щеше да се е разтревожил, ако не беше, - уреди въпроса Гленда.
Искаше и се да остане някое време насаме и да си изпъне краката. Денят не само че беше дълъг, но и широк и дълбок. Трябваше й малко време да се уталожат нещата.
- И ще вземем тролобус, какво ще кажеш?
- Те са страшно скъпи!
- Е какво, нали веднъж се живее, както винаги съм казвала.
- Не си спомням да си го казвала това досега.
Няколко тролобуса чакаха до университета. Скъпи си бяха, за по пет пенса билета, но пък седалките в кошовете на раменете на трола бяха много по-удобни от дъсчените пейки в омнибуса. Естествено, беше си превземка, така че по пътя пердета потрепваха и устни се присвиваха. Имаше една такава странност в нравите на нейната улица: роден ли си там, на хората никак не им харесва, ако почнеш да не пасваш. Баба й на това му казваше „да се мислиш за много специална”. Сиреч да не направиш на себе си мизерията, каквато си правеха сами другите.
Тя отвори вратата на Жулиета вместо нея, защото това момиче всеки път се замотваше с ключалката и изчака докато тя я затвори след себе си. Едва тогава отвори и собствената си врата, която беше не по-малко олющена и пребоядисвана от жулиетината. Едва успя да си свали палтото и някой вече затропа по похабеното дърво. Тя я отвори рязко и завари г-н Столоп, бащата на Жулиета, с вдигнат юмрук и облаче стара боя на прах надигнала се покрай него.
- Чух, че си си дошла, Гленди, - каза той - И с’а к’во е това?
Другата му грамадна ръка се надигна и показа снежно бял пощенски плик. Такива в Сестричките не можеха да се видят често.
- На това му се казва писмо, - осведоми го Гленда.
Той и го протегна умолително и тя забеляза голямата буква V посред ужасяващия държавен печат, гарантирано всяващ страх и униние сред онези, които още не са си платили данъците.
- Негова Светлост ми е писал на мене, - изрече бедата си г-н Столоп - Що му трябваше да ми пише бе? Аз нищичко не съм направил!
- Пробвал ли си да го отвориш? - подсказа Гленда - Обикновено хората така разбират, какво има в писмата.
Последва още един от онези умолителните погледи. В Сестричките четенето и писането се смятаха за лека домашна работа, която най-добре да я оставиш на жените. Истинската работа беше тази, която изискваше широки рамене, яки ръце и мазолести длани. Тук г-н Столоп абсолютно покриваше всички изисквания. Беше капитан на Кукляците и в един мач беше отхапал ушите на трима души. Тя въздъхна и пое писмото от ръката му, която, както забеляза тя, се беше леко поразтреперила, и го отвори с нокът.
- Ето какво пише: „Господин Столоп”, - зачете тя и мъжагата се присви - „Извънредно бих се радвал на вашата компания на вечерята, която предложих да се състои в Невиждания Университет в осем часа вечерта за да обсъдим бъдещето на славната игра Ритни-топката. За мен ще е удоволствие да ви приветствам в качеството ви на капитан на отбора на Кукличките.”
- Защо се е заял с мене? - поиска да знае Столоп.
- Той казва, - изтъкна Гленда - че е, защото си капитанът.
- Да де, ама защо мен?
- Може да е поканил капитаните на всички отбори, - предположи Гленда - Що не пратиш някое момче под бяло шалче да обиколи другите?
- Ъхъ, ами пък ако съм само аз? - реши да достигне до самото дъно на ужаса Столоп.
На Гленда и хрумна нещо по-добро:
- Ами тогава значи, Господин Столоп, ще излезе, че капитанът на Кукличките е единственият достатъчно значим, че да обсъжда бъдещето на ритнитопката с не кого да е, а самия държавен глава.
Столоп не се изпъчи, защото той постоянно си беше изпъчен, но с някакво раздвижване на мускули успя да постигне ефект на изпъчване на квадрат.
- Ей, тука няма грешка! - изрева той.
Гленда въздъхна наум. Той си беше як, но мускулите му почваха да се превръщат в сланина. Тя знаеше, че коленете го болят. Знаеше още, че в последно време нещо се задъхваше твърде бързо и изправен срещу нещо, което не можеше да сплаши, шамароса или срита, г-н Столоп губеше ума и дума. От двете му страни дланите му се свиваха и разгръщаха, като че ли се опитваха да се справят с мисленето вместо самия него.
- И с’а к’во е това?
- Откъде да знам, Господин Столоп.
Той пренесе теглото си от крак на крак.
- Ъъ, да не би да е заради онова мътняшкото хлапе, дето си докара сакатлък днес, как мислиш?
Може да е бил всеки, помисли си Гленда, докато я обземаше студен ужас. Не е като да не стават такива неща всяка седмица. Никой не е казал, че е станало с някой от тях. Разбира се, че няма да са те, знам си, макар че всъщност не знам, няма как да знам, но ако си го повтарям достатъчно дълго, може пък да стане така, че това изобщо да не се е било случвало.