Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Според Багра липсата на апетит и недоспиването бяха причината да не мога да призова силата си.
– Колко по-трудно е да вървиш с вързани крака и да говориш с ръка върху устата – наставляваше ме тя. – Защо пилееш силата си, като се съпротивляваш срещу собствената си природа?
Само дето аз не го правех. Или поне не го правех съзнателно. Вече в нищо не можех да съм сигурна. Цял живот бях хилава и немощна. За мен всеки ден приличаше на сражение. Ако Багра наистина имаше право, това щеше да се промени, щом най-накрая успеех да усъвършенствам дарбата си на гришанка. В случай че това изобщо станеше. Засега обаче бях попаднала в задънена улица.
Знаех, че останалите от Гриша шушукат зад гърба ми. Етералките обичаха да се упражняват заедно на брега на езерото, експериментирайки с нови похвати за използването на вятъра, водата и огъня. Не исках да рискувам и да се издам, че не мога да призова дори собствената си сила. Затова все си намирах оправдание да не съм с тях, докато накрая изобщо престанаха да ме канят.
Вечер те се събираха в куполната зала, пиеха чай или квас, правеха планове къде да е следващият излет през почивните дни – в Балакирев или в някое от селата около Ос Олта. Но аз и в това нямаше как да се включа, защото според Тъмнейший опасността от покушение срещу мен още не била отминала. Затова пък бях доволна, че мога да го използвам като извинение.
Колкото по-дълго време прекарвах с останалите Призоваващи, толкова повече се излагах на риск да ме разкрият. Рядко виждах Тъмнейший, а когато се случеше, все беше отдалече: той или пристигаше отнякъде, или заминаваше, неизменно потънал в разговор с Иван или някой от царските военни съветници. От другите гришани научих, че той не се застоява дълго в Малкия дворец, а през повечето време пътува между Долината и северната граница или пък на юг, където набезите на Шу Хан преди настъпването на зимата не оставяха селищата в покой. По всички краища на Равка имаше разположени стотици гришани и той се чувстваше отговорен за всеки един от тях.
През цялото време не разменихме нито дума, даже рядко спираше поглед върху мен. Сигурна бях, че причина за това е липсата на напредък в обучението ми. Накрая неговата Призоваваща слънцето можеше да се окаже един голям провал.
Успеех ли да се измъкна от лапите на Багра и Боткин, обикновено отивах в библиотеката и затъвах в книгите по теория на Гриша. Мисля, че схващах фундамента в делата на Гриша като цяло. (Или какво правим ние, ако трябва да съм по-точна.) Всичко на този свят може да бъде разложено на едни и същи елементарни частици. Онова, което в очите на другите изглеждаше като магия, бе всъщност умението на Гриша да манипулират материята на фундаментално ниво.
Мари не създаваше огън. Тя просто призоваваше запалителните елементи от въздуха наоколо и имаше нужда от кремък, за да произведе искра, която на свой ред подпалваше горивото. Гришанската стомана не беше плод на магия, а се получаваше благодарение на уменията на Фабрикаторите, на които не им трябваше висока температура или груби инструменти, за да обработват метала.
Но макар постепенно да схващах какво правим, за мен си оставаше загадка как точно го правим. Основният принцип на Малката наука беше: „Сродното сродно привлича“, но после всичко ставаше много сложно и объркано.
Одинаковост бе „товато“ на нещо, което го правеше същото като всички останали. Етовост бе „оновато“ на нещо, което го различава от всички останали. Одинаковост свързваше гришаните с останалия свят, но именно етовост определяше тяхното родство с елементи като въздуха, кръвта или – както беше в моя случай – светлината. Някъде на този етап главата ми започваше да се замайва.
Само едно нещо се запечата като прогорено в ума ми: думата, с която философите наричаха хора, лишени по рождение от дарбите на Гриша – отказатся, или изоставени. Още една дума за сирак.
КЪСНО ЕДИН СЛЕДОБЕД тъкмо се борех с поредния пасаж, в който се описваше заслугата на Гриша за прокарването на търговски пътища, когато усетих нечие присъствие около себе си. Вдигнах поглед и се свих на стола. Аппарат стоеше надвесен над мен, а малките му черни зеници горяха с особена настоятелност.
Озърнах се. В библиотеката нямаше никой друг. И макар слънцето да струеше волно през стъкления купол, усетих как ме полазва мраз.