Лятото отново беше тук. Лято, лято, лято. Обичах и мразех летата. Те си имаха своя логика и винаги успяваха да извадят нещо скрито в мен. Лятото е олицетворение на свободата и на младостта, на дните без училище и на възможности, приключения, скитане и изследване на непознатото. Лятото е книга на надеждата. Затова обичах и мразех летата — те ме караха да искам да вярвам.
В главата ми звучеше онази песен на Алис Купър.
Бях минал на пълно работно време във „Въглищаря“. Никога не бях работил по четиресет часа седмично. Обаче часовете ми харесваха: от единайсет сутринта до седем и трийсет вечерта, от понеделник до четвъртък. Това означаваше, че винаги можех да спя до късно, а ако исках — да излизам. Не че знаех къде да отида. В петъците ходех на работа късно и затварях в десет. Не лош график — и имах свободни уикенди. Така че — беше добре. Но това бе лято! А за съботните следобедни мама ме записа да помагам за хранителната банка. Не спорих с нея.
Животът ми все още бе нечия чужда идея.
Първата събота, след като ни разпуснаха от училище, станах рано. Седях по шорти за джогинг в кухнята и пиех портокалов сок. Хвърлих поглед към мама, която четеше вестника.
— Трябва да работя довечера.
— Мислех, че не работиш в съботите?
— Просто замествам Майк за два часа.
— Той приятел ли ти е?
— Всъщност не.
— Много почтено от твоя страна да го заместиш.
— Не го правя безплатно, ще ми платят. А и вие ме възпитахте да бъда почтен.
— Не звучиш твърде въодушевено.
— Какво му е въодушевяващото да си почтен? Искам да бъда лошо момче, ако искаш да знаеш истината.
— Лошо момче?
— Нали се сещаш. Че Гевара. Джеймс Дийн.
— Че кой те спира?
— Гледам я в момента.
— Да, обвинявай за всичко майка си. — Тя се засмя.
Аз пък се опитвах да реша дали се шегувам, или не.
— Знаеш ли, Ари, ако наистина искаше да бъдеш лошо момче, просто щеше да го направиш. Лошите момчета нямат нужда от одобрението на майка си.
— Мислиш, че ми трябва одобрението ти?
— Не знам как да ти отговоря.
Погледнахме се. Винаги се прецаквах да влизам в такива разговори с майка ми, които не исках да водя.
— Ами ако напусна работа?
Тя просто ме гледаше.
— Ами… хубаво.
Познавах този тон. „Хубаво“ означаваше, че съм пълен смотаняк. Знаех кода. Гледахме се в продължение на около пет секунди — което ми се стори цяла вечност.
— Твърде голям си за джобни пари — каза тя.
— Може би просто ще кося ливади.
— Колко изобретателно.
— Твърде мексиканско за теб, мамо?
— Не. Просто твърде ненадеждно.
— Да пека бургери. Ето на това се казва надеждна работа. Не съвсем изобретателно, но надеждно. Като се замисля, това е идеалната работа за мен. Аз съм надежден и лишен от въображение.
Тя поклати глава:
— Цял живот ли ще се самокритикуваш?
— Права си. Може би ще си взема почивка през лятото.
— Ти си в гимназията, Ари. Не търсиш професия, а начин да изкараш малко пари. В период на преход си.
— В период на преход ли? Що за мексиканска майка си ти?
— Аз съм образована жена. Това не ме превръща в немексиканка, Ари.
Звучеше малко ядосана. Обичах гнева ѝ и ми се искаше да го усещам по-често. Той беше различен от моя или от този на татко. Нейният гняв не я парализираше.
— Добре, схващам какво имаш предвид, мамо.
— Наистина ли?
— По някакъв начин, мамо, в близост до теб винаги се чувствам като случай, който изучаваш.
— Съжалявам — каза тя. Въпреки че не съжаляваше. Погледна ме. — Ари, знаеш ли какво е екотон?
— Теренът, на който се срещат две различни екосистеми. В един екотон пейзажът съдържа елементи от двете различни екосистеми. Нещо като естествено образувана граница.
