Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
В това време намери едно стихотворение от Фриц, написано с молив на късче хартия:
Думите се сложиха в мелодия… той написа мрачна, меланхолична песен и даде листа на Елсбет.
След две седмици Ернест оздравя и влачейки тежко крака, се упъти към мансардата на бляновете. Там намери писмо, което очевидно бяха забравили да му отнесат в болницата — това бе писмо от Ойген от Лайпциг.
Ойген пишеше за много различни новини и в края на писмото си съобщаваше: „Лана Райнер стана годеница на княз Расников.“
Ернест се усмихна уморено. Така, значи и това отмина. Учуди се колко много неща в живота, които до неотдавна изглеждаха тъй значителни, могат да отминат безследно.
— Моето сърце опустя — каза той, — Фриц, ти го взе със себе си.
Върху земята отново припаднаха здрачевини. Ернест се забрави в креслото и се вслушваше в невидими гласове. Стените оживяха и му шепнеха за миналото.
— Тебе не трябва да те забравяме… — прошепна Ернест, — всичко принадлежеше на теб… на теб принадлежаха нашите души… Фриц, помогни ми… нима беше нужна тази жертва, за да ме застави да се пробудя от сън?
Той остана в мансардата на бляновете, докато зад прозореца не надвисна нощта — преглеждаше старите книги и писмата.
— Фриц, единствен, кой ще сподели моите радости и скърби?… — извика той. — Елсбет… Миньон… Любима… И ти си загубена за мен… всичко е изгубено… и мъртво…
На следната вечер всички се събраха в мансардата на бляновете. Зад прозореца бе влажно, дъждовито. Капките барабаняха по стъклото на прозореца. Всички мълчаха.
— Колко странно е сега тук — каза Паула, — сякаш душата на стаята е отлетяла.
— Отлетя това, което ни свързваше. Нишката, която ни свързваше, е скъсана — отговори Фрид.
Ернест прочете последното писмо на Фриц. После печално каза:
— Смъртта си е смърт. Не ни е съдено да го видим повече.
— He — каза Елсбет и гласът й прозвуча уверено. — Смъртта не е смърт! Животът е безкраен и неизчерпаем! Паметта за него и неговата душа ще живеят в нас. Помнете думите му: „Всички сте братя и сестри… и дърветата, и облаците, и морето, и горите…“ Помнете неговите думи и напътствия и от себе си изхождайте към останалите, към общочовешкото. Той стигна края на своя път. Той стигна до човешкото. И той е вечен, навсякъде. Когато гледам блещукането на звездите, аз мисля за него. Той е във всичко — и в мен, и във вас, и в цветята, и в бурята, и в мълчаливия покой. Ние не усещаме телесната му близост, но духовно той е тук. Тежко е, но той продължава да живее в нас. И ние ще запазим неговото наследство.
Ернест се вслуша учуден в нейните думи. Слаба утеха трепна в сърцето му. Нима Елсбет говореше това?
— Каква… си станала ти? — прошепна той.
Елсбет продължи:
— Урната с неговия прах пристигна. Ние ще я запазим в продължение на три дни в мансардата на бляновете, ще я украсим с рози, а после ще я погребем в градината, където цъфтят и рози, и мак. Той обичаше много тези цветя.
И тя обви внимателно урната с рози.
Ернест каза:
— Нима е възможно този малък съд да съдържа всичко, което остана от Фриц? — И сдържайки сълзите си, взе последните бутилки червено вино и шест бокала. — Шест — каза той, — един за него и един за Лу.
Ернест взе портрета на Фриц и го окачи на същото място, където по-рано беше портретът на Лу.
Тържествено звъннаха бокалите.
С треперещи ръце Ернест запали свещи пред портрета на Фриц. И като че ли в блещукането на свещите портретът оживя. И отново се изпълниха с живот черните приветливи очи и ласкаво се усмихнаха устните…
Здрачевината се сгъстяваше — и всичко беше както преди. Нямаше го само него. И те заплакаха.
Пролетта, до която Фриц искаше да доживее, дойде с цялата си красота. Приближаваше лятото.
Ернест не забелязваше нищо около себе си. Той стоеше в мансардата на бляновете и пишеше. Не забелязваше пролетта, усещаше само настъпването на нощта, която го откъсваше от перото и хартията. Той работеше над голямо произведение в памет на Фриц. Всичко бе изчезнало, отминало. Остана само любовта към Елсбет. Той не можеше да разбере как е могъл макар и един миг да мисли за Лана. Не беше виждал Елсбет толкова отдавна.