Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— Хм… Би следвало да извикате гледачка.
— Нима е толкова сериозно?
— Необходимо е да бъдем внимателни. Привечер ще ви навестя пак. И ако не ви стане по-добре, ще трябва да се вземе болногледачка.
Фриц изпадна в унес.
Привечер дойде Елсбет. Тя се изплаши не на шега.
— Какво се случи, Фриц?
Той й разказа какво му е съобщил лекарят.
Скоро след това лекарят пак дойде. Той прегледа Фриц и каза:
— Ще ви пратя гледачка.
Фриц се усмихна и веднага заспа.
— Не трябва, аз ще се грижа за него — прозвуча от мрака.
— Вие, госпожице?
— Да. Аз работих половин година в Мартенската болница. Ще остана при него.
Докторът я изгледа.
— Добре — каза той и й даде ред упътвания.
— Какво има той, докторе? — осведоми се Елсбет.
— Възпаление на дробовете. Има много слаби дробове… много слаби…
През нощта Фриц бълнуваше.
— Колко е тъмно… защо е така тъмно… запалете свещите… нощта е безпросветна…
Той се мяташе, после се успокои и заспа. Елсбет стоеше до леглото. Тя имаше едно желание — Фриц да оздравее. Вслушваше се тревожно в неравното му дишане.
— Горещо — простена той, — лед… лед… твоите хладни ръце, Лу…
Елсбет сложи ръка върху челото му. Той каза:
— Благодаря ти. — И отново изпадна в унес. — Лу… ти си с мен… защо плачеш?… Така тъгувах по теб… така тъгувах… Къде са твоите сини… мили очи?… В теб е моето щастие… — И той се отмести от възглавницата. Елсбет внимателно повдигна главата му.
Сив полумрак се притаи до прозореца и възвести за приближаването на утрото. Фриц се мяташе в треска.
Елсбет извести Фрид и Паула и каза да телеграфират на Ернест.
Неочаквано Фриц отвори очи.
— Елсбет — извика я той.
— Да, Фриц.
— Какво става с мен?
— Ти заболя, но сега ти е по-добре.
Той поклати глава. Като се обърна към стената, прочете надписа и попита:
— Кой ден сме днес?
— Шести март.
— Ти знаеш ли чий рожден ден е днес? Нейният.
— В такъв случай ние всички ще дойдем при теб след обяд.
— Да. И Ернест също ще дойде…
— Аз искам да му телеграфирам.
— Искам той да дойде. Трябва да му кажа много неща, твърде много… Но съм уморен. Искам да поспя поне един час. А после ти ще ме събудиш.
— Добре, Фриц.
В обичайното време дойде лекарят.
— Той се приближава към края.
Елсбет се олюля и се залови за ръба на масата.
— Нима няма някаква надежда?
— Не. Само ако се случи чудо. След обяд той трябва да дойде още веднъж в съзнание — добави той, като забеляза скръбта на Елсбет.
Елсбет напразно очакваше чудо. Фрид и Паула дойдоха. Очите на Паула бяха просълзени.
— Той спи — прошепна Елсбет. — Лекарят каза, че след обяд ще дойде още веднъж в съзнание. Идете купете цветя, днес е рожденият ден на Лу.
— Рози? — прошепна Паула. — Едва ли ще намерим сега.
— Трябва да намерим — каза Фрид, като стисна зъби. След час дойде човек и донесе рози. Сложиха ги по вазите. Поставиха рози и около леглото по желание на Фрид, стоящ до печката.
Привечер Фриц се събуди и се огледа.
— Къде съм? — попита той.
Видя цветята.
— Рози… — каза той, — рози… още веднъж видях рози.
Те се струпаха около леглото му.
— Днес е рожденият ден на Лу — каза той със слаб глас. — Донесете белите свещи и ги запалете.
Елсбет постави свещите пред портрета, обвит с рози.
Свещите заблещукаха и хвърляха наоколо невярна трептелива светлина. И изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните трепнаха в усмивка…
— Приближете леглото, искам да я видя.
Изпълниха волята му и той не сваляше очи от портрета.
— Запалете свещи… повече свещи…
Мансардата на бляновете беше напоена със златиста мека светлина.
— Къде е Ернест?
— Ще дойде.
— Да. Ернест трябва да дойде. Елсбет, мисли за него… Донесете вино… от тъмното… червеното вино… шест чаши… по-скоро… — шепнеше той, като се надигна с мъка.
Елсбет постла покривката върху масата…
— Шест бокала… един, два, три, четири, пет, шест… Да, да, един за Ернест и друг за Лу… — Той помилва розите и като откъсна няколко листенца, хвърли ги в бокала на Лу. После с треперещи ръце разля вино.
— Деца… дойде времето… аз трябва да ви напусна… тежко ми е… послушайте ме… не търсете щастието в света… щастието е у вас… бъдете верни един на друг и продължавайте да вървите напред. Аз съм във всичко, което ви заобикаля… всичко… всичко… всички са ваши братя… дървесата… пустинята… морето… облаците при заник-слънце… във всичко има хармония и красота… вечна красота… слушайте неземната музика… на природата… Трябва всичко да се разбере… и всичко да се прости… За последен път скръствам ръце… и ви казвам… на вас, оставащите в този свят: бъдете верни един на друг!.. Изпийте виното… това ще бъде вашата клетва за вярност… клетва за живота и смъртта…