Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Тринадесета глава
Розите в мансардата на бляновете увяхнаха. Снегът покриваше с тежка пелена таванското прозорче.
Вратата се отвори безшумно и Ернест влезе в стаята на своя приятел.
Смъртта беше сложила своя печат върху лицето на покойника. Неземна мирна радост бе легнала върху благородните му черти.
Ернест се огледа… Всичко беше както преди и все пак… всичко бе някак друго.
— Фриц… — прошепна той.
Мълчанието на смъртта му навяваше страх. Очите му се разтвориха широко.
— Фриц! — извика той и рухна на пода. Ръцете му се протегнаха към покойника, напразно се стараеше да сгрее тялото му със своята топлина. Хладното тяло разбуждаше у него усещане за страх и той с трепет помисли за това, че най-скъпоценното за него в света сега му внушава боязън.
И като закри лице с ръцете си, той простена:
— Фриц, приятелю мой… не ме напускай…
Една малка ръка се докосна до рамото му. Той се огледа. Редом с него стоеше Елсбет.
— Ернест — каза тя, подавайки ръката си.
Той не я позна, стори му се по-възрастна.
— Разкажи ми за него — помоли я и скри лице в ръцете й.
С треперещ глас Елсбет разказа за последните минути на Фриц. Разказа му всичко — с изключение на това, което Фриц беше казал за Ернест. И после двамата седнаха редом и безмълвно гледаха покойника.
Елсбет безшумно се изправи и погледна Ернест.
Той трябваше да остане.
— Аз ще дежуря при тялото на моя приятел.
Следобед донесоха ковчега. Ернест не допусна никого до Фриц. Той сам го сложи в цинковия ковчег, в който тялото на приятеля, му трябваше да бъде отнесено в крематориума. Поставиха ковчега в ателието.
Госпожа Хайндорф изпрати лавров венец. Ателието бе украсено с венци и цветя. Ернест се разпореди да купят всички рози в града и обсипа с тях приятеля си.
Настъпи последната вечер преди отнасянето тялото в крематориума. Около ковчега горяха десет тежки восъчни свещи. Ернест стоеше до нозете на любимия приятел и не сваляше очи от неговото неподвижно лице. Настъпи нощта — на небето заблестяха звезди.
— Фриц… ти спиш вечен сън… Ти си мъртъв… мъртъв… 0, каква ужасна дума!.. Само в моята памет ти ще живееш… и твоят лик ще става все по-бледен и по-бледен, докато не настъпи денят, в който и аз ще отида след теб в царството на сенките. Верни приятелю, ти наруши клетвата за вярност — ти си отиде, като не ме взе със себе си…
И той премина в мансардата на бляновете, приближи се до портрета, висящ на стената.
— Умря човекът, който те боготвореше… Какво ще стане с теб? Ти ще му дадеш последното напътствие.
Той откачи портрета от стената и го отнесе в ателието.
— Ти не ще заминеш в последното пътуване сам. Ти ще отидеш с нея.
И той сложи портрета в ковчега. После взе писмата на Лу и ги положи във восъчните ръце на Фриц. Със сухи, възпалени очи той съзерцаваше своя приятел. Докато не дойдоха останалите. После пристигнаха и други познати. Дойдоха служителите.
Ернест стана.
— За него не ще бъде написана книга, името му не ще се спомене от вестниците… Вятърът ще вие над неговия гроб и за него скоро ще забравят. И все пак той ще бъде оплакан така, както не е съдено на кралете. Защото тази загуба е по-голяма и по-значителна от всички загуби: умря истински човек!
Той взе от работниците инструментите и не им позволи да се приближат до ковчега. Когато заковаха капака, се разнесоха неудържими ридания — не плачеше единствено Ернест, но от устните му се отрониха две големи капки кръв. Изнесоха ковчега.
Ернест почака в ателието, докато Елсбет се отдалечи. И тогава дочу плач, безутешен плач.
— Вуйчо Фриц… сега… аз отново оставам сама…
И той видя до поставката, върху която стоеше ковчегът, Трикс Берген.
Ковчегът бе изпратен в крематориума в Бремен. По време на изгарянето Ернест свиреше на органа. Никога служащите в крематориума не бяха слушали такава музика. В нея звучеше безпределна скръб. И понякога през мощните акорди на органа се изтръгваше темата на песента:
И нежно, нежно акордите затихваха, превръщайки се в мелодията на песента на Фриц:
Като се завърна вкъщи, Ернест падна, покосен от треска. Шест седмици той беше между живота и смъртта. Елсбет се погрижи да бъде пренесен в нейната болница и там се грижеше за него. Най-сетне той можа да стане от леглото, но болестта го сломи. Бледен и мълчалив, той стоеше на верандата, заляна от слънцето, и препрочиташе стиховете и писмата на Фриц. Той благоговееше пред Елсбет, както бедняк пред светица. Не можеше да разбере как е могло да се случи така, че нейният чист живот някога е бил в съприкосновение с неговите греховни дни. И когато тя го напускаше, той гледаше след нея и усещаше болка.