Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Сълзи падаха във виното, но те го изпиха, пресушиха бокалите до дъно.
Фриц пое с труд дъха си и тихо продължи:
— Останете заедно — търсете подкрепа един в друг. Принасяйте се в дар! Не чакайте благодарност! Принасяйте в дар духовните ценности — те са толкова малко на този свят. Понякога от една добра дума може да има повече полза, отколкото от златото. Търсете пътя към човека… и вие ще намерите неоценими съкровища… Животът е прекрасен… И човек е добър… Мансардата на бляновете… оставям я на вас… Лу!.. — И той задиша по-често. — Скоро свещите ще догорят… и ще настъпи краят…
Той се отпусна на възглавницата.
— Елсбет…
Тя се наведе към него.
— Песента… нейната песен…
И Елсбет запя едва чуто, гласът й беше препълнен от сълзи:
Стъмни се. Свещите озаряваха ласкаво челото на Фриц. И в неговите черни мечтателни очи прозираха пламъчетата на неземен покой.
— Лу… — прошепна той, — Лу…
И сякаш с лъчите на залязващото слънце песента озари мансардата. Думите звучаха:
От полумрака се носеха сдържаните ридания на Паула и Фрид.
— И ние сме други, а не както преди…
Фриц заспа.
Свещите пращяха. Зад прозореца леко се стелеше снегът.
И Фриц започна да бълнува отново…
— Черната птица… какво иска черната птица?… Тя лети над моята глава… Главата ми гори… Лу… черната птица… Ернест… къде си ти?… Ти си длъжна, Елсбет… той е все още твой… ти си длъжна да простиш, Елсбет… да простиш… Нали прошката — тя е единственото, което приближава човека до Бога… той се бори… ти си длъжна да му се притечеш на помощ, когато той те повика… обещай ми, Елсбет…
— Да, да… скъпи вуйчо Фриц… — Тя се притисна до леглото и целуна ръцете му.
Но той не чуваше.
— Аз искам… аз винаги исках… Изморени са нозете ми… изранените нозе… толкова много ходих… умийте моите нозе, деца…
Той продължи да говори така и те донесоха вода и грижливо измиха нозете му.
Той умираше.
— Песента… песента… Лу… — И той изгледа Елсбет, но не я позна.
И тя, сдържайки риданията си, запя. Неочаквано той се изправи и каза с ясен, звънлив глас:
— Аз ви обичам всички… обичам ви еднакво…
И после се отпусна върху възглавницата и обърна поглед към портрета. В блещукането на свещите изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните, като трепнаха, прошепнаха:
— Ела при мен…
Елсбет пееше, заглушавайки своите ридания. И още веднъж едва чуто прозвуча:
Фриц лежеше неподвижно и лицето му беше спокойно, прекрасно.
Пред портрета свещите догоряха и изгаснаха.
Ридания…
Безутешни ридания…
Дванадесета глава
Лана Райнер замина с Ернест на концерт в Дрезден. На следната вечер трябваше да дадат втория си концерт. След третия концерт те се завърнаха в Лайпциг. По-голямата част от времето си Ернест прекарваше при Лана.
Той се страхуваше от самотата и живееше в някакво трескаво състояние. Направо от гарата те отидоха в квартирата на Лана.
Привечер заваля сняг. Лана спусна щорите и се излетна в креслото.
Ернест я наблюдаваше мълчаливо.
— Кажи, скъпа моя, защо ме обикна? В мен няма нищо забележително. В твоите крака лежаха много по-големи хора.
— На този въпрос и аз сама не мога да отговоря, скъпи мой. В теб има нещо, което у другите го няма. А ти за какво ме обикна?
— Ти си в кръвта ми.
— И това казваш с такъв мрачен вид?
— Ти си радост и страдание в моя живот! — извика той и я привлече към себе си. — Любима…
— Скъпи мой…
— Вече е време. Обещах да се срещна в девет часа вечерта в ресторанта с моите колеги от консерваторията.