Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Не. Тръгвам на юг. — И Джон им прочете писмото на Рамзи Сняг.
Залата на щитовете побесня.
Всички наскачаха и размахаха юмруци. Извадиха мечове, брадви заблъскаха в щитове. Джон Сняг погледна към Тормунд. Ужаса на великаните надигна рога и изсвири отново, дваж по-дълго и дваж по-силно от първия път.
— Нощният страж не взима страна във войните на Седемте кралства — напомни им Джон, след като се възцари някакво подобие на тишина. — Не е наша работа да се противопоставяме на Копелето на Болтън, да отмъщаваме за Станис Баратеон, да защитаваме вдовицата и дъщерята му. Това същество, което прави наметала от кожите на жени, се е заклело да ми изтръгне сърцето и смятам да му потърся сметка за тези думи… но няма да поискам от братята си да се отметнат от своите клетви.
— Нощният страж тръгва за Хардхоум. Аз тръгвам за Зимен хребет сам, освен ако… — Джон замълча. — Има ли някой, който ще дойде и застане с мен?
Ревът, който последва, бе невероятен, врявата — толкова оглушителна, че два стари щита тупнаха от стените. Сорен Трошача на щитове бе скочил на крака, както и Скитника. Торег Високия, Брог, Харл Ловеца и Харл Хубавеца, Югон Дядото, Слепия Дос, дори Великия морж. „Имам своите мечове — помисли Джон Сняг. — И идваме за теб, Копеле.“
Ярвик и Марш се измъкваха навън, видя той, и всичките им хора след тях. Беше все едно. Вече не му трябваха. Не ги искаше. „Никой никога няма да може да каже, че съм накарал братята си да изменят на клетвите си. Ако това е клетвопрестъпничество, престъплението е мое и само мое.“ Тормунд го тупаше по гърба, ухилен до уши.
— Добре казано, врано. Дай сега медовината! Направи ги свои и ги напий, така се прави. Тепърва ще те направим дивак, момче. Ха!
— Ще пратя за ейл — отвърна разсеяно Джон. Мелисандра беше излязла, а също и рицарите на кралицата. „Трябваше първо да ида при Селайз. Тя има правото да знае, че лорд съпругът ѝ е мъртъв.“ — Трябва да ме извиниш. Ще те оставя да ги напиеш.
— Ха! Бива ме за тая задача, врано. Хайде върви!
Коня и Рори тръгнаха след Джон. „Трябва да говоря с Мелисандра, след като видя кралицата. Щом може да види гарван в буря, може да ми намери и Рамзи Сняг.“ И тогава чу викове… и рев, толкова силен, че сякаш разтърси Вала.
— Идва от Кулата на Хардин, милорд — каза Коня. Сигурно щеше да каже повече, но го прекъсна писък.
„Вал“, помисли в първия миг Джон. Но не беше женски писък. „Мъж, в предсмъртна агония.“ Затича, Коня и Рори хукнаха след него.
— Духове ли са? — попита Рори. Джон се зачуди. Възможно ли беше труповете да са се изтръгнали от веригите си?
Когато стигнаха до Кулата на Хардин, крясъкът беше секнал, но Вун Вун Дар Вун продължаваше да реве. Влачеше кървав труп за единия крак, досущ както Аря влачеше куклата си като малка и я въртеше като боздуган, застрашена от зеленчуците. „Само че Аря никога не разкъсваше куклата си на парчета.“ Дясната ръка на мъртвия беше запокитена на няколко крачки встрани и снегът под нея почервеняваше.
— Пусни го — извика Джон. — Вун Вун, пусни го!
Вун Вун или не чу, или не разбра. Беше в кръв от рани от меч по корема и едната ръка. Развъртя отново мъртвия рицар и го блъсна в сивия камък на кулата, още веднъж, и още, и още, докато главата му не стана на червена каша като пръсната диня. Наметалото на рицаря плющеше в студения въздух. От бяла вълна беше ушито, със сребърен кенар обшито и със сини звезди извезано. Кръв и кост хвърчаха навсякъде.
От околните кули и цитадели се изливаха мъже. Северняци, свободен народ, хора на кралицата…
— Оформете редица — заповяда им Джон Сняг. — Задръжте ги назад. Всички, особено хората на кралицата.
Мъртвият беше сир Патрик от Кралска планина; главата му почти я нямаше, но хералдиката му се открояваше като лицето му. Джон не искаше да рискува сир Мейлгорн или сир Брус, или който и да е друг от рицарите на кралицата да се опита да отмъсти за него.
Вун Вег Вун Дар Вун нададе вой, дръпна другата ръка на сир Патрик и тя се откъсна от рамото с плисък на светлочервена кръв. „Като дете, късащо листенца на маргаритка“, помисли Джон.
— Кожи, говори му, успокой го. Старата реч, той разбира Старата реч. Стойте назад, останалите. Приберете си стоманата, плашим го. — Не можеха ли да видят, че великанът е ранен? Джон трябваше да сложи край на това, иначе още мъже щяха да загинат. Представа нямаха за силата на Вун Вун. „Рог, трябва ми рог.“ Видя блеснала стомана и се обърна натам. — Никакви оръжия! — изкрещя. — Уик, прибери…
„Прибери ножа“, искаше да каже, но Уик Дяланата пръчка замахна към гърлото му и той само изпъшка. И отскочи. Ножът все пак го закачи. „Поряза ме.“