Танц с дракони

Беше прав. Стълбището беше затрупано почти до първата площадка, а дървените врати към ледените килии и складовете бяха изчезнали под бяла стена.

— Колко хора имаме в ледените клетки? — попита Джон.

— Четирима живи — отвърна Боуен Марш. — Двама мъртви.

„Труповете.“ Джон почти бе забравил за тях. Беше се надявал да научи нещо от телата, които бяха донесли от горичката с язови дървета, но мъртвите упорито си бяха останали мъртви.

— Трябва да разчистим килиите.

— Десет стюарди и десет лопати ще стигнат — каза Марш.

— Използвай и Вун Вун.

— Както заповядате.

Десет стюарди и един великан набързо се справиха с преспите, но дори когато вратите на килиите бяха разчистени, Джон не остана доволен.

— До заранта отново ще ги затрупа. По-добре да преместим затворниците, преди да са се задушили.

— И Карстарк ли, милорд? — попита Фулк Бълхата. — Не можем ли просто да го оставим да трепери до пролетта?

— Де да можехме. — Напоследък Креган Карстарк бе започнал да вие по нощите и да хвърля замръзнали лайна по всеки, който дойдеше да му донесе храна. Пазачите не го обичаха. — Заведете го в кулата на лорд-командира. Долното мазе би трябвало да го устрои. — Макар и наполовина срутено, бившето седалище на Стария мечок беше по-топло от ледените килии. Подземията му общо взето бяха непокътнати.

Креган зарита пазачите, когато влязоха, блъскаше ги, дори се опитваше да хапе. Но беше изнемощял от студа, а мъжете на Джон бяха по-едри, по-млади и по-силни. Измъкнаха го навън и го повлякоха през снега към новия му затвор.

— Какво ще нареди лорд-командирът да направим с труповете? — попита Марш, след като преместиха живите.

— Оставете ги.

Ако бурята ги погребеше, толкова по-добре. Щеше да се наложи да ги изгори рано или късно, несъмнено, но засега бяха оковани с железни вериги в килиите си. Това, както и че бяха мъртви, трябваше да е достатъчно, за да не създават проблеми.

Тормунд Ужаса на великаните пристигна малко след това. Само петдесет души като че ли бяха дошли с него, вместо осемдесетте, обещани на Кожите, но Тормунд не случайно го наричаха и Тормунд Гръмката дума. Беше зачервен и изрева за рог вино и нещо горещо за ядене. Имаше лед в брадата, а и мустаците му бяха започнали да хващат кора.

Някой вече беше казал на Гръмовния юмрук за Герик Кралската кръв и новата му титла.

— Крал на диваците ли? — ревна Тормунд. — Ха! Крал на косматия ми гъз по-скоро.

— Имаше доста царствен вид — каза Джон.

— Има малка червена пишка освен оная червена брада, това има. Реймън Червената брада умря със синовете си при Дълго езеро, убит от твоите проклети Старки и Пияния великан. Не и малкият брат обаче. Питал ли си се някога защо го наричат Червения гарван? — Устата на Тормунд се разцепи в зъбата усмивка. — Пръв избяга от битката тоя. Имаше песен след това. Певецът трябваше да намери рима за „от страх насран“, ама не успя… — Обърса си носа. — Щом рицарите на кралицата ти искат ония негови щерки, да ги взимат, тяхна си работа.