Разбиваща жега

— Сигурно, но при теб става дума за носталгия — каза Хийт.

— Не мога да го отрека — кимна той и на устните му изплува усмивката, която тя толкова обичаше, този път примесена с нотка сантименталност. — Годините в университета не могат да се сравнят с нищо друго, нали? Там разбираш кой си, откриваш автентичното си аз, така да се каже. Нови знания, вълненията на младежката любов. — Той я изгледа косо. — Разбира се, не на всички им върви в това отношение.

Имаше предвид Петър Матич, приятелят й от колежа, за когото по-късно бе разбрала, че е замесен в заговора за убийството на майка й. Оставаше и Иън. Беше обмислила положението и реши, че трябва да си признае. Защо не още сега?

— Руук, искам…

— Мен ли? — ухили се той. — Знам. Откакто станах професор, съм особено неустоим.

Тя го огледа доста подробно.

— Сакото от туид с кожени кръпки на лактите ми харесва. Много е професорско.

— Ще ти дам консултация на затворени врати.

— Обещаваш ли?

— Готов съм да ти проверя домашното по всяко време — увери я той и веднага тръсна глава. — Не, това го задраскай.

— Да, не ти се получи.

Той небрежно повдигна рамене.

— Случва се.

Няколко минути пътуваха мълчаливо, но накрая тя се върна на темата, която искаше да обсъдят.

— Трябва да ти кажа нещо, Руук.

Той я погледна със смесица от предпазливост и тревога, които бързо се прехвърлиха от погледа в изражението му.

— Нали знаеш, че след това изречение никога не идва нищо добро?

Прав беше. Този израз подготвяше слушателя за лоши новини.

— Зависи от гледната точка, предполагам.

— Да се тревожа ли?

— Не, не е нужно.

— Какво тогава?

— Хмм-м, може да побеснееш — каза тя, без да добави, че вероятно ще се почувства предаден, задето не му е казала по-рано за Иън. Бракът беше сериозна работа, в края на краищата.

Руук помълча няколко секунди и каза:

— Не мисля, че би могла да кажеш нещо, от което да побеснея бог знае колко.

Хийт точно на това се надяваше.

Той се завъртя леко, за да е с лице към нея.

— Давай, Ник.

— Ами, хм, всъщност познавам Иън Куули.

Руук много се изненада.

— Не съм сигурен какво очаквах, но не беше това.

— Следвахме заедно в академията.

Тревогата се изпари от лицето му.

— Такова напрежение за… — Изведнъж той разбра. — О. Познаваш го.

Хийт преглътна. Вината за това, че е крила от него нещо толкова важно, се раздуваше като балон, готов да се спука. Тя стисна волана.

— Има и още.

Този път той обърна глава, за да я погледне. Настроението в колата се беше променило, но Руук си беше Руук. В очите му просветваше пламъче, което й подсказа, че той не го приема чак толкова лично. Все пак и двамата бяха възрастни хора с минало.