![Безликите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/1/1/bezlikite-bg-download.jpg)
Безликите [bg]
- Автор: Ленди Дерек
- Серия: Скълдъгъри Плезънт #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Арт Лайн
- ISBN: 978-954-2908-07-4
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безликите [bg]». Краткое содержание книги:
Скълдъгъри четеше въздуха от време на време, за да се увери, че никой не ги дебне. Три пъти им се налага да изключват фенерчетата и да чакат минути наред в мрака, докато пътят се разчисти. Валкирия хвърляше по едно око над главите им за разни моткащи се лиани.
Тесни слънчеви лъчи, уловени от процепите в скалата, осветяваха наоколо. Картата на Майър ги водеше добре, но колкото по-навътре влизаха, толкова повече се застудяваше и Валкирия се благодари за досетливостта да вземе един от пуловерите на Гордън, който тя носеше над туниката си без ръкави.
Вървяха по тунела, докъдето можаха, след което се провряха в една пролука в стената. Валкирия си представяше тоновете скала над себе си и какво би се случило, ако се срутят върху тях. Не обичаше малките пространства. От тях получаваше пристъпи на ирационална ярост, щеше й се да блъска по камъка безпричинно. Никак, ама никак не обичаше малките пространства.
Скълдъгъри й помогна да излезе от естествената шахта и двамата отново се посъветваха с картата.
— Кристалите трябва да са някъде тук, зад ъгъла — каза той. — Имай предвид, че обикновено в тия моменти нещата зрелищно се объркват.
— Забелязала съм.
Изключиха светлините и доближиха ъгъла. Чуваха се само стъпките им.
— Искаш ли да тръгнеш пред мен? — прошепна Скълдъгъри.
— Че защо да искам!?
— Ами, мислех си, че имаш нещо да ми доказваш.
— Като какво?
— Де да знам, може би, че си смела колкото мен или поне толкова умела, или пък че нямаш нужда да те пази мъж.
— А, нямам проблеми с тия неща — сви рамене тя.
— Наистина?
— Наистина. Сега подай глава и кажи какво чудовище ни чака.
Скълдъгъри измърмори нещо и погледна зад ъгъла. Валкирия се приготви да халоса нещо или да бяга.
— Хм — каза Скълдъгъри. — Това е неочаквано.
23.
Анатем Майър
Тунелът се разширяваше в огромна подземна зала, с големината на футболен стадион. Стълбове светлина започваха от тавана и осветяваха бледо двуетажната къща пред тях. Валкирия я зяпна, донейде изумена.
— Това… изглежда познато.
— Мда — съгласи се Скълдъгъри.
— Много прилича на къщата на Гордън.
— Така е.
Още не смееха да мръднат. Не бе съвсем същата. По-тясна бе някак, прозорците й също, а вратата не се намираше където трябва. Покривът се извисяваше по-високо, скосен бе по-различно. Приличаше на спомен за Гордъновата къща, изкривен от лош сън.
Валкирия не обичаше да пита за очевидни неща. Направо мразеше да го прави. Но понякога други въпроси нямаше.
— Как ли се е появила тук?
— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Може да се е загубила.
Тръгнаха към нея. Прозорците тъмнееха. Някои от завесите бяха спуснати. Скълдъгъри не се поколеба просто да почука на входната врата. Почака и когато никой не излезе, отвори вратата.
— Ало? Има ли някой вкъщи?
Никой не отговори. Детективът извади пистолета си и двамата влязоха. Тук бе по-студено, дори отколкото в пещерите, и Валкирия потрепери. Без фенерчетата щяха да тънат в непрогледен мрак.
Толкова дълбоко под земята не би трябвало да има електричество, затова когато Валкирия натисна ключа за осветлението, болнавата зеленикава светлина от крушките я свари неподготвена.
— Интересно — каза Скълдъгъри.
Усещането бе призрачно, да стоиш на място, хем познато, хем чуждо. Стълбището, което в къщата на Гордън бе солидно и широко, тук се чупеше под остри ъгли и едва би побрало един човек. По стените висяха сцени на извращения и изтезания в черни рамки.
В хола Скълдъгъри включи още няколко лампи. Същата зеленикава светлина превърна катранения мрак в нездраво сияние. От цвета стомахът на Валкирия се обръщаше.
До студената камина имаше диван и кресло, а над полицата — огледало. Валкирия сбута Скълдъгъри и посочи натам. Някой седеше в креслото.
— Извинете — обади се детективът.
Фигурата не помръдна. Виждаха само част от ръка и едно теме.
Бавно се приближиха, като се пазеха настрана от креслото. Валкирия вече виждаше и обувка. И коляно. Един мъж седеше в креслото с дясна ръка на едната облегалка и лява в скута. Костюмът му бе старомоден, оцапан с някакво петно на гърдите. Мустаците му висяха покрай устата му. Изглеждаше на около петдесет. Гледаше в нищото.