Безликите [bg]

— Не, не е там.

— На страничния гръб пише ли Дневникът на Анатем Майър?

— Не, не пише.

Валкирия пристъпи към книгата и Гордън се изпречи на пътя й. Тя вдиша дълбоко и ръката й премина през лицето му.

— Хей! Спри това!

Тя върна ръката си, стиснала дневника.

— Това не беше честно — смръщи се Гордън.

— Извинявай.

— Не можеш просто така да бъркаш във физиономиите на хората. Първо, грубо е. Второ, предизвиква дълбоко неспокойствие у мен.

Валкирия остави дневника на масата и запрелиства пожълтелите страници.

— Да, извинявай.

— Нещо такова, толкова пряка демонстрация на това какво е плътно и какво — не, какво е истинско и какво — не: достатъчна е, за да накара човек да се съмнява в себе си.

Тя намери сгънато парче свитък между страниците и го разгъна. Картата бе непълна, между откритите пътеки и предполагаемите граници на пещерния комплекс зееха огромни празни петна.

— Един човек е ефективен само, доколкото може да влияе на средата си — мърмореше си Гордън. — А ако не е ефективен, ако самото му същество е безплътно като мисълта, какво тогава е този човек? Човек ли е въобще? Или просто мисъл във формата на човек?

Валкирия проследи с пръст пътя от оградените в балонче думи „черни кристали“ обратно до входа на пещерите. Според мащабите на картата, това бяха не повече от две мили в западна посока.

— Предполагам, че не бих могъл да се залъгвам вечно — умърлушено заключи Гордън. — Аз съм фалшификат. Цирков трик. Сянка на истинския Гордън Еджли. Подигравка с един велик човек.

Валкирия сгъна картата и я прибра у себе си.

— Какво говореше?

— Нищо — измрънка Гордън.

— Мерси за това. — Тя излезе от стаята. Рафтът се затвори зад нея и тя побърза по стълбите, към хола.

Скълдъгъри стоеше прав на стол и оглеждаше най-горния ред книги в една от библиотеките.

— Намерих го — обяви победоносно момичето.

Той наклони глава.

— Не. Невъзможно. Не може да си открила нищо.

— В пещерите под нас има черни кристали. Явно само аз мога да ги докосвам, заради работата с Древните. Даже имам карта. Кажи си, колко си впечатлен в момента, а?

Последваха секунди тишина.

— Такава невъзможна фукла си — накрая отбеляза детективът.

— Всичко съм научила от теб.

Скълдъгъри взе дневника от ръцете й.

— Аз не се фукам. Просто демонстрирам способностите си в подходящите моменти. — Той разгледа чертежа. — Май ще се разходим в пещерите.

— Сега? Само двамата?

— Твърде много хора ще привлекат нежелано внимание, а и нямаме време. Диаблерията все ни изпреварва. Време е да променим това.