Катерина де Медичи [bg]

– Добър вечер, Катерина – поздрави ме сдържано и без усмивка той.

Изгледах го изпепеляващо и му обърнах гръб.

– Дона Марчела, бих искал да поговоря насаме със сестра си – настоя тихо Сандро.

Марчела – предпазлива жена, двайсет години по-възрастна от мен – се поколеба, втренчена в Сандро. Кехлибареният ми братовчед бе по-строен, с по-крехки кости от Иполито и ситни черни къдрици, широк нос и пълни устни, наследени от мавърската му майка. Властните му тъмни очи я принудиха да отстъпи. Тя се бе заклела да ми служи като неотлъчна придружителка. От поведението на Сандро, а и от моето, ставаше обаче ясно, че е невъзможно помежду ни да се случи нещо необмислено.

– Ще ви чакам в покоите, херцогиньо – обърна се тя към мен.

Когато си тръгна, Сандро каза:

– Знам, че ме мразиш, но в крайна сметка ще разбереш, че съм защитил интересите ти. Иполито те използва, без да щади чувствата ти.

– Няма да слушам лъжите ти. Мразиш Иполито, защото завиждаш! – прекъснах го аз.

Той въздъхна.

– Не го мразя – възрази търпеливо. – Лито ме мрази. Той завижда, не аз. – Поколеба се отново. – По природа съм хладнокръвен. Изглеждам различно от вас двамата и никога не съм го забравял. Но с теб си приличаме повече. Сега си заслепена от любовта, ала притежаваш ума и разсъдливостта, необходими на всеки владетел.

– Защо тогава ни злепоставяш пред папата? – попитах злобно.

– Защото съм загрижен за теб, независимо какво мислиш и какво би ти обяснил Иполито. А ако тълкувам правилно признаците, се поставяш в опасно положение. Не позволявай да те наранят.

– Как смееш!

Обърнах се и заизкачвах стълбите. Той тръгна бавно след мен.

– Иполито обича виното и жените. И ти ли си заслепена като другите, та не забелязваш?

Ускорих крачка и той направи последен, отчаян опит да ме разтърси.

– Когато дойде пак при теб, попитай го за Лусия да Пистоя. Попитай го за Кармела Строци и за Шарлот Монблан.

– Лъжеш! – извиках, без да се обръщам.

– Играят си с теб, Катерина.

– Не си ми брат – подхвърлих през рамо; грубо, жестоко, за да отвърна на удара с удар.

– Имаш право, разбира се – отрони той. – Вече всички го знаят, предполагам.

Не разбрах думите му, но бях твърде разстроена да настоявам за обяснение. Повдигнах поли и хукнах нагоре към стаята си. Алесандро не ме последва, ала усещах присъствието му, самотно и мрачно, на стълбите зад мен.

Новата 1532 година настъпи, сподиряна от подранила пролет. Дона Марчела рядко ме оставяше сама. С Иполито бяхме принудени да се задоволим с потайни погледи на вечеря. Накрая той подкупи една камериерка да ми носи пламенните му писма и да му връща страстните ми отговори.

Най-сетне Иполито ме уведоми, че е помолил Климент да ни позволи да се сгодим, а Негово Светейшество намекнал, че разрешението няма да закъснее. Годежът бе нерушим както брака – обвържехме ли се, никой, дори Климент, не би дръзнал да ни раздели. Бързо написах отговор, изразяващ нетърпението ми. На другия ден получих ново послание: "Защо да чакаме Климент и церемонията? Ще намеря начин да останем сами и никой да не ни безпокои до заранта. Чакам да се предостави подходяща възможност" .