Катерина де Медичи [bg]

Погледна ме с очакване. Развълнувана, съумях само да промълвя:

– Благодаря, чичо.

Усмихна ми се, стисна ръката ми и я пусна.

– Носиш даровете ми – отбеляза той. – Цветът и огърлицата ти подхождат. – Не каза, че съм красива; щеше да излъже. Бях достатъчно голяма да застана пред огледалото и да видя, че съм невзрачна.

– Дона Лукреция, намерихте ли ѝ учители, както настоях? – попита Климент.

– Да, Ваше Светейшество.

– Добре. – Той ми намигна. – Племенницата ми трябва да научи отлично латински и гръцки, за да не се възмущават кардиналите.

– Знам латински много добре, Ваше Светейшество. Уча го отдавна. Владея донякъде и гръцки – обясних.

– Нима? – Той повдигна скептично вежди. – Преведи тогава следното: ,Assiduus usus uni rei deditus et... "

Довърших вместо него:

– Et ingenium et artem saepe vincit. Ciceron. Търпеливото изучаване на един предмет шлифова ума и таланта, е казал Цицерон.

– Браво! – засмя се той.

– Ако Ваше Светейшество не възразява, бих продължила да изучавам гръцки. И математика – добавих плахо.

– Математика ли? – той повдигна изненадано вежди. – Не умееш ли да смяташ, момиче?

– Умея – отвърнах, – ала бих желала да изучавам геометрия, тригонометрия и алгебра под ръководството на вещ учител.

– Моля за извинение от нейно име – намеси се бързо Лукреция. – Монахините споменаха, че обичала да изчислява движението на планетите – неуместно занимание за млада благородничка.

Климент не погледна към нея. Изучаваше ме с присвити очи.

– Значи си наследила способността на Медичите да боравят с цифри – констатира най-сетне той. – От теб би излязъл добър банкер.

Лукреция и Якопо се засмяха любезно. Климент не откъсваше очи от мен.

– Дона Лукреция, изпълнете желанието ѝ. Нека учи, каквото ѝ е присърце. Умна е, но според мен е доста мекосърдечна. А вие, месер Якопо, говорете често с нея. Образовайте я в изкуството на дипломацията. Необходимо ѝ е, за да управлява.

Стана и въпреки възраженията на помощниците си колко неотложни задачи го очакват, ме улови за ръката и ме разведе из Стаите на Рафаело. Спираше да ми обясни всяка творба, предизвикала любопитството ми, а в Стаята на "Пожара в Борго" ми посочи изображенията на прачичо ми Лъв X.

Климент ми разказваше печално за самотата, на която го обрича санът му. Сподели колко копнее за съпруга и семейство. Призна тъжно, че няма да създаде дете, и иска да му бъда като дъщеря, а той за мен – бащата, когото не. Познавам. С пресеклив глас отбеляза, че времето ни заедно ще бъде кратко. Твърде скоро родният ми град ще е готов да приветства мен и съпруга ми като законни управници. Той, Климент, можел само да се надява да го запомня с добро и някой ден да му позволя да се любува на децата ми като горд дядо – на внучетата си.