Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Какво става? — попита той.
— Дървото! — ахна тя. — Ужасно! То се храни от агонията на жертвите си също толкова, колкото и от плътта им.
След миг зад тях се разнесе силен тътен, последван от съскащо пращене. Над гората се издигнаха пламъци. В съзнанието си Гарион чу ужасен писък, пълен с болка, гняв и омраза. Гъст черен дим се издигна над гората, разнесе се зловонна миризма.
След малко Поулгара се присъедини към тях.
— Няма да прави повече злини — каза тя с нотка на задоволство и се усмихна иронично. — Това е едно от малкото неща, с които съм съгласна със Салмисра. — И добави: — На този свят няма място за точно това дърво.
Около обяд на следващия ден конят на Ерионд стана неспокоен и младежът, който яздеше до Гарион, се засмя и каза:
— Тича му се. Обича да тича.
Гарион го погледна и каза:
— Ерионд, има нещо, за което искам да те попитам.
— Кажи, Белгарион.
— Когато яздих към брега на морето в Гората на дриадите, конят направи нещо доста странно.
— Странно ли? Какво имаш предвид?
— Би трябвало да стигне до морето за два дни, а той го направи за половин час.
— О! Това ли?
— Ще ми обясниш ли как го прави?
— Това е нещо, което прави, когато знае, че много бързам. Сякаш отива на някакво друго място и когато се върне оттам, аз съм много по-напред, отколкото може да се очаква.
— Какво друго място?
— Това около нас, но същевременно не е то. Разбираш ли?
— Не. Не съвсем.
Ерионд се намръщи, после каза:
— Веднъж ти ми каза, че можеш да станеш на вълк, точно както го прави Белгарат.
— Да.
— Каза още, че когато правиш това, мечът ти е пак с теб, но в същото време не е.
— Така казва дядо.
— Мисля, че това е другото място — там, където отива и мечът ти. Разстоянията там нямат такова значение, както тук. Ако това е някакво обяснение, разбира се.
— Май не е — засмя се Гарион.
Рано следобед на следващия ден стигнаха заблатения бряг на Змийската река, където пътят завиваше на изток. Небето беше чисто, въпреки че бледото слънце не топлеше много.
— Може би ще е по-добре да се движа пред вас — предложи Силк. — Не оставихме много приятели, когато бяхме тук навремето.
И смуши коня си и след минута се изгуби от погледа им.
— Няма да минаваме през Стис Тор, нали? — попита Се’Недра.
— Не — отговори Белгарат. — Той е от другата страна на реката. — Той погледна дърветата до мочурливия бряг. — Трябва да минем бързо и без неприятности.
След около час видяха странните, сякаш запустели кули на столицата на хората-змии. Те се издигнаха над отсрещния бряг на реката — до една различни. Някои бяха тънки и с остри върхове, а други — тумбести и с кръгли куполи. Някои пък бяха завъртени като спирали към небето. Нещо повече — бяха боядисани във всички възможни цветове — зелено, червено, жълто и даже в яркопурпурно.
Силк ги чакаше на неколкостотин метра по-нататък.
— Мисля, че ще успеем да минем незабелязано — отбеляза той. — Но един човек иска да говори с нас.
— Кой? — попита Белгарат.
— Не си каза името, но изглежда, знае, че ще минем оттук.
— Това не ми харесва. Каза ли какво иска?
— Само че имал някакво съобщение за нас.
— Да отидем да разберем — каза старият вълшебник и погледна Гарион. — По-добре покрий Кълбото.
Гарион кимна, извади здраво съшита кожена торба и покри дръжката на меча.
Очакваше ги един нийсанец с обръсната глава. Беше облечен с окъсани дрехи и имаше голям белег, тръгващ от челото през празната очна кухина и стигащ до края на бузата му.
— Мислехме, че ще дойдете по-рано — каза той. — Какво ви забави?
Гарион погледна едноокия мъж по-внимателно и попита:
— Не те ли познавам? Не се ли казваш Айсус?
Айсус се намръщи.
— Изненадан съм, че помниш. Умът ти не беше много ясен, когато се видяхме.
— Не беше нещо, което бих желал да забравя.
— Един човек в града иска да ви види — каза Айсус.
— Съжалявам, приятелю — обърна се към него Белгарат, — но бързаме. Не мисля, че в Стис Тор има някой, с когото бихме говорили.
— Както искате — сви рамене Айсус. — Платиха ми да ви посрещна и да ви предам съобщението.
Той се обърна и тръгна обратно под лъчите на следобедното слънце към храсталака на речния бряг, но след две-три крачки подхвърли:
— О! Щях да забравя. Мъжът, който ме изпрати, каза, че има информация за Зандрамас, ако това ви говори нещо.
— Зандрамас? — извика високо Се’Недра.
— Който и да е той — отговори Айсус. — Ако се интересувате, имам лодка. Мога да взема някои от вас до града, ако желаете.
— Изчакай един момент, за да обсъдим това — каза Белгарат.