Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Мисля, че ще го спра за малко — самодоволно се усмихна Силк. — Щом слуховете тръгнат, ще му е трудно да харчи парите си, да не говорим за това, че някои хора ще искат разплата.
— Ти постъпи ужасно с горкия благородник — неодобрително каза Велвет. — Сега той се връща в Тол Борун, за да изпразни ковчежетата си и да закопае парите си.
Силк сви рамене.
— Така става, когато някой се съюзява с ангараки. Продължаваме ли?
Минаха през Тол Борун, без да спират, и продължиха на юг към Гората на дриадите. Когато древната гора се показа на хоризонта, Поулгара дръпна коня си до този на дремещия Белгарат.
— Мисля, че трябва да спрем и да изкажем почитанията си на Ксанта, татко — каза тя.
Старият мъж се изправи на седлото и присви очи, загледан към гората.
— Може би — несигурно каза той.
— Дължим й уважение, татко, и ни е по път.
— Добре, Поул, но ще спрем само за малко. Вече сме на месеци зад Зандрамас.
Пресякоха полето и навлязоха под вековните дъбове. Листата им бяха обрулени от студените зимни ветрове и голите клони на дърветата сочеха небето.
У Се’Недра настъпи странна промяна. Въпреки че беше студено, тя свали качулката на наметалото си и тръсна червенокосата си глава, при което малките й златни обици във формата на жълъди звъннаха. Лицето й стана странно спокойно, тъгата, появила се на него, откакто бяха отвлекли сина й, изчезна.
— Върнах се — промълви тя.
Гарион имаше чувството, че от всички посоки идват леки звуци и повеи, въпреки че нямаше вятър. Звуците бяха като хор, който изпълняваше тъжна песен, песен, пълна с нежно съжаление и в същото време с живителна надежда.
— Защо всички са тъжни? — тихо попита Ерионд Се’Недра.
— Защото е зима — отвърна тя. — Тъгуват за опадалите листа и съжаляват, че птиците са отлетели на юг.
— Но пролетта пак ще дойде — каза той.
— Те знаят. Но все пак зимата ги натъжава.
Велвет с любопитство наблюдаваше малката кралица.
— Преживяванията на Се’Недра я правят особено чувствителна към дърветата — обясни Поулгара.
— Не знаех, че толнедранците се интересуват от живота на открито.
— Тя е само наполовина толнедранка. Любовта й към дърветата идва от страна на майка й.
— Аз съм дриада — каза простичко Се’Недра. Очите й бяха замечтани.
— Стига вече — обади се Белгарат. — Имах достатъчно неприятности с това да накараме алорните да приемат за кралица една толнедранка и без да усложняваме нещата, като им казваме, че не е и съвсем човек.
Спряха на лагер недалеч от мястото, където преди години бяха атакувани от отвратителните мъже от кал на кралица Салмисра. Тъй като не можеха да чупят клони от свещените дървета, трябваше да си направят заслон от нападали клони, а огънят им беше по необходимост съвсем малък. Когато над притихналата гора се спусна здрач, Силк се загледа несигурно в слабия огън, а после се взря в тъмнината и каза:
— Мисля, че ще поизмръзнем тази нощ.
Гарион спа лошо. Беше натрупал опадали листа за леглото, което делеше със Се’Недра, и влагата се беше просмукала до мозъка на костите му. Той се събуди с първите лъчи на слънцето и тъкмо да стане, видя Ерионд. Младежът седеше на един паднал дънер от другата страна на загасналото огнище, а до него седеше дриада с кестеняви коси.
— Дърветата казват, че ти си приятел — каза дриадата; играеше си с една островърха стрела.
— Обичам дърветата — отговори Ерионд.
— Те нямат предвид точно това.
— Знам.
Гарион внимателно отметна одеялото и се изправи.
Ръката на дриадата посегна към лъка, който лежеше до нея, и после спря.
— О! Ти ли си? — каза тя и го огледа критично. — Остаряваш.
— Само няколко години — каза той и се помъчи да си спомни коя е.
На устните й се появи лека усмивка.
— Не ме помниш, нали?
— Май не.
Тя се засмя и вдигна лъка си. Сложи стрелата, която държеше, на тетивата и я насочи към него.
— Това не опреснява ли паметта ти?
— Не си ли тази, която искаше да ме убие?
— Така трябваше. Аз те хванах, аз трябваше и да те убия.
— Всеки човек, когото хванеш, ли убиваш?
Тя отпусна лъка.
— Е, не точно всеки. Понякога намирам и други начини да се възползвам от тях.
Гарион я погледна по-внимателно и каза:
— Никак не си се променила. Изглеждаш също като преди.
— Знам. — Очите й гледаха предизвикателно. — И съм хубава.
— Много хубава.
— Колко хубаво, че го казваш. Радвам се, че в крайна сметка не те убих. Защо не отидем някъде само двамата, за да ми кажеш още хубави неща?
— Достатъчно, Ксебел, — сладко се обади Се’Недра от леглото си от листа. — Той е мой, така че по-добре се откажи.