Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Като дете на село Варлаам бе видял как баба му примамва една кокошка със звукоподражателното междуметие „пипи-цър“ и когато кокошката дойде в краката й, и баба му я хвана, и скърши крилете й, и я сложи на дръвника и отсече главата й, тогава малкият Варлаам изпищя и припадна. Докато той лежеше на земята, кръвта шуртеше от обезглавената шия на кокошката. Жената се уплаши за припадналото дете, пусна агонизиращата птица и клекна да свестява внука си. Момчето за миг отвори очи, колкото да види подскачащото по двора тяло, после пак изпадна в безсъзнание. След тази случка Варлаам стана затворено и лесно ранимо дете, но полудя окончателно в гимназията, когато направи опит да сложи край на живота си заради несподелена любов.
Иначе Варлаам говореше рядко, но се усмихваше благо и невинно сякаш не бе възрастен, а дете. В Олм го знаеха като Арлам Лудия и никой не произнасяше напълно библейското му име. В повечето случаи хората, които искаха да им свърши някаква работа, се обръщаха повелително към него и не считаха за нужно да го назовават по име. Те не се замисляха къде живее той, какво яде и как заспива. А Варлаам живееше в двора на църквата „Св. Никола“, недалеч от улица „Аница“. Тук, в стопанската постройка за въглища, наричана още „шопрон“, той бе свил своето скромно и клошарско гнездо. Енорийският свещеник го покани да се настани в една от стаите на архиерейството, но Варлаам отказа. Не се чувстваше уютно. Все пак, той продължи усърдно да помага на отчето във всяка домакинска работа, а през свободното си време — и на хората в махалата.
Три дни след целувката край будката за вестници Митето продължаваше да усеща топлите устни на Марион. Дори и сега, докато режеше от старата си тетрадка по писане ленти за фунийки, той бе решил да не ги лепи с език и със слюнка, а с пръсти и лепило, за да не измества с натрапчивия мирис на хартия финото ухание на момичето. Беше сам с котките и трябваше да чака Варлаам Пипи-цър да дойде у тях, за да пренесе въглищата от улицата в мазето. Щеше да му помага и да го наглежда да не стъпче някоя от любимките на майка му, а накрая щеше да му даде две ризи, пуловер и панталон, които мама Мара бе приготвила преди да отиде на работа.
Варлаам се показа на портата и всички котки до една се втурнаха да го посрещнат. Те се отриваха в краката му, умилкваха се и глезено мяучеха, сякаш посрещаха скъп гост. Митето забеляза това. Никой друг, освен майка му и него, те не посрещаха така. Дори баща му приемаха като чужда. Момчето не знаеше, че той тайно ги подритва.
Лудият се усмихна и поиска кофи и лопата, които Митето му донесе веднага. Варлаам не чака дълго и след малко вече се чуваха острите звуци от загребването и изсипването на бучките в поцинкованите съдове. Момчето спокойно продължи да майстори своите „патрони“.
Когато след час Варлаам свърши и дойде да се измие на външната чешма, Митето му донесе дрехите и кърпа да се избърше.
— Гладен ли си? — попита той, докато му подаваше пешкира.
Варлаам го изгледа дълго и невинно, а после кимна отрицателно с глава. Посочи сливата до чешмата и попита с жестове дали може да си набере. Митето му разреши и сам понечи да му помогне, но като видя, че лудият слага плодовете в пазвата си, той се отказа.
— Същият, същият… пипи-църрр! — хилеше се Варлаам.
Момчето нищо не разбираше, но му бе някак приятно да гледа усмихнатото лице на човека пред него. В тоя миг Митето не можеше да предполага, че след години и той щеше да си говори сам и несвързано.
Варлаам спря да бере, намести сливите, които издуваха ризата около кръста му, после бръкна в джоба си, извади някакъв парцал и се наведе да избърше почернелите от въглищната пепел обувки.
Чак сега Митето ги забеляза. Ами, да! Това бяха същите обувки, които Мишо му показа в мазето на конака. Нима леля Гина ги беше дала на Варлаам?
— Откъде имаш тия обувки? — не се сдържа момчето, дори ги посочи с пръст.
— Същият, същият! — отвърна лудият, взе дрехите от изумения Митко и си тръгна.
Вече на улицата той силно изписука няколко пъти: „Пипи-цър!“ Котките сякаш го разбраха и изпратиха Варлаам чак до пряката, на която се намираше църквата. Когато се върнаха в двора, Митето все още стоеше като зашеметен с кърпа в ръка. След малко се окопити и бързо взе решение. Трябваше веднага да потърси Мишо и Марион. Какъв по-хубав повод да я види.