Проклятието на Жабата

— Мишо ти защо си толкова сигурен за обувките? — изрече няколко минути по-късно Митето, като отри мократа си ръка от острата си коса.

— Ами, защото много добре ги видях…

След малко Мишо добави:

— Тя го е убила!

— Не ми се вярва, но май така ще излезе. Аха! А пък е жена бе, мама му стара! — съвсем като възрастен възкликна момчето на Фончо.

— Какво като е? Не я ли виждаш колко е страшна?

— Е, чак пък страшна. По-скоро — студена…

— Непрекъснато иска да си отреже парче месо от мене и да си направи кюфтета! — не се стърпя Мишо. — Нали е готвачка!

— Тя така се шегува, защото си й сладък.

— Сладък съм аз!

В тоя момент през дъжда при тях дотича Марион. Хвърли се бързо на тезгяха между двамата и качи краката си като тях. По къдравата й руса и гъста коса се стичаха дъждовни капки. Имаше няколко и по луничавия й нос, които тя избърса, а после каза:

— Видях ви от читалището. — Усмихна се на Митето. — Нещо ново по случая?

— Какво си правила там? — запита я той.

— Нали баба преподава френски и аз бях с нея в класа, но като видях, че сте тука, реших да дойда. Стана ми скучно. Те още учат прости думи.

— А ти знаеш и сложните, нали си от Безансон! — захапа я Мишо. Още не беше й простил, че му се изсмя за прякора.

— Не се подигравай! Нито съм от Безансон, нито ушите ми са като на слон! Това сигурно си го измислил ти, защото те е яд, че твоята баба не е от Франция.

Мишо се изсмя на глас, но не й каза кой е истинският автор на стихчето. Митето побърза да се намеси и да укроти обстановката:

— Искате ли да не се обиждаме? Аха? Глупаво е!

— Става, но и тя да не ми вика ква-ква!

— Добре де, Голямо цигу-мигу!

— Чуваш ли я?

— Марион, моля те!

— Че какво, виолончелото не е ли голяма цигулка?

— Но не е цигу-мигу. Сега пък тебе те е яд, че не свириш на виолончело, а на най-обикновено пиано.

— Глупости!

— Престанете! — скара им се Митето. — Губим си времето в празни приказки.

— Така е! Но Мишо пръв започна…

— Разпитваха ни в милицията! — прекъсна я Митето и погледна гордо хубавото момиче до себе си.

След това той подробно й разказа за срещата с капитан Григоров. През цялото време Марион го гледаше с възхищение, а момчето се разпалваше все повече и повече от погледа й. Нищо не преиначи, нито украси. Много точно и артистично предаде разговора. Мишо не се намеси. Осъзнаваше, че единственият му истински приятел също харесва Марион не по-малко от нея. Сега тя нямаше да отхвърли Митето, дори Мишо да й беше казал кой е измислил обидното изречение за ушите.

Дъждът постепенно намаля и спря. Бе един обикновен летен дъжд, но свърши хубава работа — събра ги заедно, а и двамата толкова много го искаха.

— Мишо е прав. И аз съм убедена, че леля Гина е убийца! — каза Марион.

— Добре де, но как ще го докажат като няма никакъв труп? Освен чичо Гичо да й върже кабелите! — И Митето обясни за какво става въпрос на смаяните си другари.

— Стига бе! Това трябва да е забранено — не повярва Марион.

— Да, но не е отменено — пошегува се Мишо.