Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Утре ще ви заведа с Митето при чичо ви Гичо — каза баща му преди да си легнат. — Искаш ли?
— Аха! — отвърна му Мишо съвсем като своя приятел, дори спази същата напевност в изговарянето на второто „а“.
— Ще му разкажете всичко, което сте видели, нали?
Мишо кимна и влезе в стаята си, където за пръв път изпита смътното чувство на гордост, че ще помогне с нещо на възрастните. А когато майка му Елена дойде да го целуне за лека нощ, той не я прегърна както винаги, а само я погали по косата като истински мъж. Жената не знаеше на какво се дължи това, но й стана приятно. После тя се отдаде на своя съпруг, а Мишо — на поредния си пророчески сън.
Леля Гергина отново и зловещо се смее в лицето му с неизменните си думи, че ще си отреже от неговите гърдички, за да си направи кюфтенца. В ръката си тя държи остър сатър и тъкмо когато замахва да го съсече, Мишо вече е в хола на нейната къща, където вижда бай Пано да лежи гол върху масата с резбованите крака. Главата му я няма, а от прерязания врат капе кръв върху пода, покрит целия с вестници. До мъртвия златар стои жена му, облечена в бяла готварска престилка и с шапка на главата. Сега тя отсича и десния му крак, а после го поставя в куфар. Мишо извръща поглед настрани и вижда върху скрина голяма топка от вестник. Започва бавно да развива хартията и отвътре се показва главата на бай Пано, която му прошепва и пита: „Убит ли съм?“
На другия ден следобед в районното управление на милицията Мишо неволно си спомни за съня. Случи се, докато вървяха с Митето в студения коридор на втория етаж, крачейки от двете страни на баща му. Вътре бе мрачно и миришеше на вакса за обувки. Бе тихо и хладно и още при първото рязко отваряне на някаква канцеларска врата Мишо притрепери, а в съзнанието му нахлу отсечената и питаща глава на бай Пано. Години по-късно, след концерт в Атина, когато Михаил Обретенов пак щеше да сънува този сън, той щеше да усети същата зловеща хладина, сякаш отново бе в коридора на милицията.
Чичо Гичо ги посрещна усмихнат. Кабинетът му гледаше към вътрешния двор, където имаше тенис-маса. Тук капитан Григоров заедно с колегата си по стая старши-лейтенант Любен Стойков играеха до късно и всеки ден след работа. Понякога към тях се присъединяваше и Линдро, по-скоро за да ги бъзика. Линдро бе отличен тенисист, биеше ги и двамата и от сърце се смееше, като гледаше как се ядосват особено съученикът му. Той хвърляше хилката и псуваше, само дето не грачеше от злоба.
— От кой отбор сте? — започна спокойният сега милиционер, като ги покани да седнат срещу него на стария диван.
Въпросът бе предразполагащ. Гичо изобщо не се интересуваше кого подкрепят и дали изобщо подкрепят някой. Можеше бързо и сам да стигне до отговора, след като знаеше, че Фончо е запален левскар, а Васо няма любим отбор.
Митето потвърди, че е от сините, Гичо не се зарадва много, а докато Мишо се чудеше какво да каже, баща му отговори вместо него:
— Ние сме от националния, нали така? — и го прегърна.
— Да, да — съгласи се синът му, но капитанът не закъсня:
— Я да те направим един цеденевист! Искаш ли?
Мишо не отговори. Точно сега не му се мислеше за футбол. На излизане Митето щеше да му прошепне: „Да не си луд да ставаш чорбар!“ Нямаше! Докрая на живота си Михаил Обретенов наистина щеше да си остане само от националния.
— Разкажете сега какво видяхте! — бързо завърши своя преамбюл капитан Григоров.
Синът на Фончо се опита да започне пръв, но спря веднага, след като милиционерът му даде да се разбере, че очаква Мишо да му отговори на въпроса. Митето знаеше колко е строг приятелят на баща му. Детето бе чуло от татко си и за суровата метода на разпит, която капитанът прилагаше. Всеки от криминалния контингент на Олм я бе изпитал. Който не искаше да си признае какво е откраднал и къде го е скрил, оставаше с белезниците, за които Гичо Гаргата връзваше двете жици на парче кабел. На другия край на кабела имаше щепсел. Вързаният с ужас разбираше какво се кани да извърши милиционерът. През това време Гичо най-спокойно си разпитваше, но бавно вървеше към контакта с щепсела в ръка. Никой не успяваше да издържи на напрежението.
Мишо започна трудно своя разказ. Атмосферата в стаята не го предразполагаше. Портретите по стената — на другарите Димитров и Дзерджински — го разсейваха, а килимчето зад гърба на чичо Гичо го озадачаваше. За пръв път виждаше килим, който да не е на пода.