Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Така съм чул от татко Фончо.
— Е, щом той ти е казал… Но тя и тогава няма да признае, каквато е вещица!
— Кажи му, Марион! — зарадва се Мишо, че и друг мисли като него.
Слънцето изгря отново и мокрият паваж на главната бавно започваше да съхне. Изведнъж Марион скочи на земята, плесна Митето по голото бедро и извика с весела усмивка:
— Ти гониш!
Момичето побягна около будката, изгарящо от желание да бъде сграбчено. Митето хукна след нея, а Мишо остана да седи на тезгяха и уж безразлично да си клати крака. Той знаеше, че Марион не може да избяга на приятеля му, който само с два скока щеше да я хване. Но Митето не бързаше. Причакваше я да се покаже зад ъглите, улавяше се все повече и повече в смеещите й се очи и се радваше. Бе истински щастлив. А когато при поредното издебване тя едва не се блъсна в него, той направо я прегърна с двете си ръце. Погледите им се срещнаха за миг — топъл и неповторим като всеки тласък кръв, който идваше от все още невинните им детски сърца. И тогава Марион направи нещо неочаквано хубаво. Целуна го! Но не по бузата или челото, а по устните, които дни наред щяха да горят и на яве, и на сън. Докато Митето се осъзнае, тя вече тичаше нагоре по „Аница“, огласяйки цялата махала със сладкия си смях.
Мишо не успя да види какво се случи, дори не попита своя другар къде е Марион. Тя вече бе стигнала пред къщата на бай Пано, когато видя чичо Васил в двора. Спря да тича и закрачи бавно. Искаше й се да разбере защо бащата на Михаил е тук.
След малко Гергина се показа на вратата и покани Васил да влезе. В началото той не искаше, но после пристъпи в коридора. Когато двамата се скриха, Марион остана разочарована. Реши, че е по-добре да се върне в читалището при баба си. Тръгна обратно по „Аница“, но й хрумна друга мисъл.
Гергина въведе Васил във вестибюла. Той приседна на единия от виенските столове, а тя отиде до скрина и взе в ръце стария часовник.
— Май не го е поправил, но ти ако искаш си го вземи.
— Защо ми е тогава? Нека се върне бай Пано…
При тия думи Гина остави часовника на място му. Въздъхна тежко и погледна мъжа пред нея. Очите й бяха пламнали, сякаш имаше температура, но не бе плакала. Васил сведе глава към пода, готов всеки миг да си тръгне. Сега беше моментът да действа, помисли си той, но се почувства несигурен като никога. Можеше да стане, да отиде до нея и да я прегърне — тя нямаше да се противи, ала той предпочете да не мърда от мястото си. Чакаше да види как ще реагира тя. Беше го извикала да му върне часовника, но ето, оказа се, че той още не е готов. Явно Гина си търсеше претекст да останат двамата насаме. Той обаче не можеше да се бави дълго у тях. Елена щеше да се досети, какво оставаше за тъща му.
Гергина дойде до него и застана на сантиметри от главата му. Стегнатите й гърди леко докосваха челото му. Васил долавяше учестеното й дишане, но не смееше да се раздвижи. Тялото му се наливаше със страст и той усети, че няма да издържи дълго така. Надигна се да си ходи, но тя сложи ръце върху раменете му, после обхвана гушата му и бавно започна да го гали, сякаш се готвеше да го удуши. Прекара пръсти под брадичката му и вдигна лицето му към нейното. Прошепна:
— Василе, Василе…
Тогава мъжът отблъсна ръцете й, надигна се и я сграбчи през кръста. Притегли я плътно към себе си и я целуна. Гергина простена от удоволствие и се разтрепери. С всеки миг тя все повече и повече обезумяваше от желание. Целуваше го навсякъде по главата и врата, поглъщаше го с кърваво червените си устни така горещо, сякаш искаше да го изяде. Не можеше да се спре и ако Васил сам не я отблъсна, тя щеше да разкъса дрехите му и да го повали на пода, за да изсмуче от тялото му и последната капчица страст.
— Трябва да си вървя. В къщи ще се усетят!
Гергина не започна да го увещава. Тя знаеше, че Васил вече е неин и че скоро ще бъдат отново заедно. Колко дълго бе чакала този миг!
— Донеси утре обувките на Пано! — тихо изрече тя, докато оправяше косите си.
— Нека не е тук! — каза Васил. — Имам чувството, че той ни гледа отнякъде. Ела при мен в работилницата. От там ще си вземеш обувките.
— Кога?
— По обед е най-спокойно…
И Васил Обретенов излезе бързо. Бе започнал да изпълнява задачата, поставена му от капитан Григоров, макар отлично да знаеше, че това до никъде няма да го доведе. Как ли щеше да гледа бай Пано в очите, когато златарят най-накрая се върнеше?
Варлаам Пипи-цър
Той режеше и цепеше дървата на цялата махала, пренасяше въглищата и вършеше всякаква хамалска работа срещу храна и стари дрехи. Бе тих и безобиден луд, без който Олм не би бил същински град. Типично пристанищно и мултиетническо селище — само по „Аница“ живееха над шест етноса — той бе истински пример за човешка търпимост. Никой не знаеше къде се намира обиталището на Варлаам, но това не пречеше на хората да го приемат като част от своята общност и да му дават работа. Децата се шегуваха с него, но не го обиждаха. Те само го закичиха с прякора — Пипи-цър, тъй като горкият човек често произнасяше тези несвързани думи, особено когато силно замахваше с брадвата върху някой чворест и труден за цепене пън.