Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго.
И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките.
Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха семейство, но парите си бяха изцяло негови. Във формуляра вписваше „Женен, отделни данъчни декларации“. Разбира се, той беше сигурен, че тя не декларира приходи. През първата година бе много рисковано. После тя си нае пощенска кутия и й изпращаха формулярите там, така че нямаше проблеми.
Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка — нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари — те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси семейството си.
Понякога се замисляше… защо тогава избяга? Освен викът за помощ… искаше да се предпази, а Лари я удряше по лицето.
Кен успя да я накара да погледне нещата по друг начин — беше му повярвала. Известно време му вярваше — че Лари не е за нея, че тя също има воля и трябва само да я наложи, така се бе изразил. Да си отиде от Лари и да вземе със себе си Мат. Законът на Калифорния щял да я защити.
Но Кен не знаеше… как би могъл да знае? Тя се чувстваше… просто беше никоя без Лари. А ударите… тя самата си беше виновна, не той. Нима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеше я, но пък чувстваше, че и тя контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? Нали?
Когато организираше празненството за петия рожден ден на Мат… Лари дори позволи да поканят на гости деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не.
Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата.
— Слушай — отговори му тя, — положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко.
И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат — точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден — в сряда, а празненството щеше да е в събота — тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно.
Но пък от друга страна — това беше добрата част — с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше.
Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите — сега синините бяха по лицето й, не както преди — само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата.
Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред — изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа — цупенето, мръщенето, беглата усмивка.
Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла — избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж.
Както и ако отиде при друг мъж — пак щеше да я убие.
Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо — да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето.