Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?
— През септември.
— Значи ще имат деца и така нататък.
— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.
Харди въздъхна.
— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…
— Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.
— Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.
— Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.
Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.
— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?
Франи събра още няколко трохи от одеялото.
— Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?
— Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?
Франи приглади одеялото.
— Не. Това е съвсем различен въпрос.
— Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. — Тя се прилепи към него. — Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.
— Желая го.
— Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. — Стисна ръката й. — Може и аз да оставам у дома… — Франи го изгледа. — Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?
— Не.
— Точно така. Не предпочитам.
— Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.
— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.
— Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…
Харди я прегърна.
— Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.
Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.
Франи го изгледа.
— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?
— Поне не често.
Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.
Харди каза на жена си, че изпитва същото.
16
— Защо предлагате споразумение точно сега?
Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.
Пауъл разпери добродушно ръце.
— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.
— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.
Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.
— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.
— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.