Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Много хубаво.
— Да. Риа удивително прилича на Дженифър. Сещаш ли се?
— Е, и? — Харди чакаше.
— По някакъв начин снимката на Дженифър се е оказала върху арестантската карта на Риа.
Арестантската карта беше нещо като вътрешен паспорт на седмия етаж. Надзирателите сравняваха лицата и снимките, за да се уверят, че всичко е наред. Риа и Дженифър бяха прекарали в ареста само два дни и физиономиите им не бяха познати.
— Какво говориш, Дейвид?!
— Че нашата клиентка ни е платила само до понеделник, защото не е имала намерение да остава там след това. Малката ни птичка е духнала от кафеза.
— Дженифър е избягала? От седмия етаж? Майтапиш ли се?
— Ще ми се да се майтапех, синко. Ще ми се — въздъхна Фримън.
Втора част
—
Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада — ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари щеше да е в неведение. Нямаше да може да се досети, че нещо не е наред. А така, ако закъснееше, той щеше да разбере и да й помогне.
Обичаше я. Това бе причината за всички ограничения.
За да води Мат до частното училище на шест пресечки от дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дори и при задръстване, но не стигаше за никакви разговори с другите майки. Така — и това беше разумно — тя не би могла да си навлече неприятности, като говори повече отколкото трябва, както правят някои други жени. Семейство Уит се ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени — така предпазваше всички тях. Не само нея.
За пазаруването — стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките — проявяваше гъвкавост. А нея я биваше да пазарува — можеше да отиде до „Петрини“ на авеню „Оушън“, да напълни количката и да се върне за по-малко от час.
Понякога го лъжеше, но това беше защото в самото си сърце тя бе лош човек. Непокорен човек. Лари знаеше, че е в състояние да го лъже и затова бе определил правила, които да й пречат, които да премахнат изкушението. Но тя въпреки всичко ги заобикаляше — макар и да знаеше, че са за нейно добро. Такава беше.
Лари я обичаше, независимо от това, независимо, че знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато от време на време й се нахвърляше. Тя самата сигурно отдавна би убила човек като себе си, ако беше на негово място. Понякога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честно спрямо Мат, а й спрямо Лари.
Като онзи път, когато се опита да избяга заедно с Мат. Какво беше това, ако не вик за помощ? И Лари я чу — не го бе споделила дори с доктор Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея толкова, че да си вземе почивни дни от работа, за да я последва чак до Лос Анджелес? Не можеше да му се сърди, когато й каза, че ако опита да направи такова нещо още веднъж, ще я убие. Не би могла да го изостави. Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Когато се прибраха у дома, не я удари нито веднъж цели два месеца. Нед почти я премаза от бой, когато постъпи по същия начин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върнала.
За семейството й, разбира се, той беше прав. При първите им едно-две посещения се оказа, че нейните хора не харесват Лари, че не харесват вече и нея самата. Просто завиждаха. Лари заяви, че много съжалява за това, но нямало какво да се направи. Не можело да промениш хората и тя трябвало да го знае. Знаеше, че не е в състояние да промени майка си и баща си. И най-вече Том. Нищо не можеше да промени Том — той си беше зъл и гаден.
Нямаше никаква причина да се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха заслужили подобно отношение. Дадоха възможност на семейството й, но тези хора си останаха каквито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъхал срещу тях. Но това не беше истина. Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след като Лари й помогна да разбере, да долови обидните намеци за „надутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе, че, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват.
Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…