Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— Но оракулът каза…
— Не ме интересува какво е казал оракулът! — изрева Арес с такава сила, че изображението му затрептя. — Трябва да успееш! В противен случай…
Богът вдигна юмрук. И макар че той беше само един трептящ образ в парата, Клариса потръпна.
— Ясен ли съм? — изръмжа Арес.
Сирената зави отново. Чух гласове, към мен тичаха неколцина офицери и крещяха заповеди да се подготвят оръдията за стрелба.
Изпълзях обратно и се качих при Анабет и Тайсън на палубата.
— Какво става? — попита Анабет. — Пак ли си сънувал нещо?
Кимнах мълчаливо. Нямах представа какво точно означаваше това, което току-що бях видял долу в трюма, но то ме притесняваше почти толкова, колкото и сънят с Гроувър.
Клариса изскочи по стълбата непосредствено след мен. Сграбчи бинокъла на един офицер и се взря към хоризонта.
— Най-сетне! Пълен напред, капитане!
Проследих погледа й, но не видях нищо особено. Небето се беше свъсило заплашително. Отнякъде се беше появила гъста мъгла, но когато напрегнах взор, в далечината като че ли съзрях две тъмни петна.
Чувството ми за ориентация подсказваше, че се намирахме някъде на север от Флорида, което означаваше, че през нощта бяхме изминали голямо разстояние, много по-голямо, отколкото беше по възможностите на един обикновен кораб.
Двигателят заръмжа и затрещя, увеличихме скоростта.
Тайсън изплашено измърмори:
— Налягането на буталата е прекалено голямо. Не е създаден за дълбоки води.
Нямах представа откъде го знаеше, но безпокойството му се предаде и на мен.
След няколко минути тъмните петна на хоризонта вече се виждаха по-ясно. На север от нас в морето се издигаше огромна скала — остров с високи поне трийсет метра брегове. На около половин миля южно от него беше второто тъмно петно, което приличаше на надигаща се буря. Там небето и водата се сливаха с ужасяващо клокочене и ръмжене.
— Ураган? — попита Анабет.
— Не — отвърна Клариса. — Харибда.
Анабет пребледня.
— Ти добре ли си?
— Това е единственият начин да влезем в Морето на чудовищата. Трябва да минем между Харибда и сестра й Сцила. — Клариса посочи скалата. Имах чувството, че там живее нещо, което не бих искал да срещна.
— Защо да е единственият начин? — попитах. — Около нас е открит океан. Защо просто не ги заобиколим?
Тя въздъхна.
— Как може да си толкова тъп? Ако се опитам да ги заобиколя, те пак ще се появят пред нас. За да влезеш в Морето на чудовищата, трябва да минеш между тях.
— Ами Блъскащите се скали? — обади се Анабет. — Нали от там е минал Язон?
— С оръдията не мога да си проправя път през скалите — отвърна Клариса. — Но през чудовищата…
— Ти си луда! — извика Анабет.
— Гледай и се учи, умнице. — Клариса се обърна към капитана: — Пълен напред към Харибда!
— Тъй вярно, милейди!
Двигателят изръмжа, стоманената обшивка задрънча и корабът се устреми напред.
— Клариса — обадих се, — Харибда изпива водата, нали така беше?
— Да. И след това я изплюва.
— Ами Сцила?
— Тя обитава пещера горе в онези скали. Ако се приближим към тях, тя ще изпълзи и ще започне да отнася хората от кораба един по един.
— Избери Сцила тогава — предложих. — Всички ще се скрием долу в трюма и така ще минем покрай нея.
— Няма да стане — поклати глава тя. — Ако Сцила не вземе своето, може да се опита да погълне целия кораб. Освен това пещерата й е нависоко, а оръдията не могат да стрелят нагоре. Харибда си седи неподвижно в средата на водовъртежа. Щом се приближим достатъчно, ще насочим оръдията към нея и ще я пратим право в Тартар!
Заяви го толкова категорично, че за миг ми се прииска да й повярвам.
Двигателят пъхтеше. Пещите горяха толкова силно, че усещах как палубата под краката ми се нагрява. Комините бълваха пушек. Червеното знаме на Арес се вееше.
Отблизо шумът от Харибда беше много по-силен — ужасяващо бълбукане и клокочене като от пускането на водата в най-голямата тоалетна във Вселената. При всяко всмукване на чудовището корабът потреперваше и се устремяваше напред, а после при изплюването на водата се появяваха триметрови вълни и ни издигаха на гребените си.
Опитах се да измеря честота на действията й. Доколкото успявах да преценя, на Харибда й трябваха три минути, за да погълне и унищожи всичко в радиус от половин миля. Ако се опитахме да я заобиколим, щяхме да попаднем точно под скалите на Сцила. Колкото и страшна да беше тя, лично на мен ми се струваше за предпочитане пред Харибда.
Живите мъртъвци спокойно се приготвяха за предстоящата битка. И преди се бяха сражавали за губеща кауза и това явно не ги притесняваше. Или пък не им пукаше, че ще умрат, тъй като и без това вече не бяха сред живите. И двата варианта бяха потискащи.