Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Анабет стоеше до мен и се държеше здраво за перилата.
— Термосът с ветровете още ли е в теб?
Кимнах.
— Но е твърде опасно да го използвам в този водовъртеж. Ако се появи и вятър, ще стане още по-зле.
— Защо не се опиташ да овладееш вълните? — предложи тя. — Ти си син на Посейдон. Морето ти се подчинява.
Права беше. Затворих очи и се помъчих да успокоя бурната вода, но не се получи нищо. Грохотът от Харибда ме разсейваше и ми пречеше. Вълните не откликваха.
— Не става — признах нещастно.
— Трябва да измислим нещо — рече Анабет. — Оръдията няма да свършат работа.
— Анабет е права — обади се Тайсън. — Двигателите няма да издържат.
— Защо? — попита тя.
— Заради налягането. Буталата са повредени.
Преди да успее да обясни, космическата тоалетна заклокочи отново. Корабът се олюля и аз се проснах на палубата. Водовъртежът ни придърпа.
— Пълен назад! — извика Клариса. Морето кипеше около нас, на палубата се стоварваха огромни вълни. Стоманената обшивка така се беше нагорещила, че от нея се надигаше пара. — Още не сме достатъчно близо, за да стреляме. Пригответе оръдията дясно на борд!
Мъртвите моряци тичаха напред-назад. Колелото се завъртя на обратно, за да забави движението на кораба, но въпреки това продължавахме да се носим към центъра на водовъртежа.
От трюма изскочи един моряк и изтича до Клариса. Сивата му униформа димеше. Брадата му гореше.
— Двигателят прегрява. Ще избухнем!
— Слез долу и го оправи!
— Не мога! — извика морякът. — От топлината се изпаряваме.
Клариса удари юмрук по оръдието.
— Трябват ми още няколко минути! Само няколко минути, за да се доближим достатъчно!
— Няма да успеем — обади се мрачно капитанът. — Пригответе се за смъртта!
— Не! — извика Тайсън. — Аз ще поправя двигателя!
Клариса го изгледа смаяно.
— Ти ли?
— Той е циклоп — обади се Анабет. — Огънят нищо не може да му направи. И освен това разбира от машинарии.
— Върви! — заповяда Клариса.
— Недей, Тайсън — хванах го аз за ръката. — Опасно е!
Той ме потупа по рамото:
— Това е единственото ни спасение, братко. — Изражението му беше решително, за първи път го виждах толкова самоуверен. — Ще го поправя за нула време.
Тайсън се обърна и заедно с моряка се скриха в трюма. Връхлетя ме ужасно предчувствие. Искаше ми се да хукна след него и да го спра, но в този момент корабът се наклони отново и изведнъж пред нас се появи Харибда. Беше само на петдесетина метра от нас, забулена в мъгла и водни пръски. Първо забелязах рифа — черни корали с едно смокиново дърво върху тях, странна спокойна картинка насред вихрещия се въртоп. Водата се стичаше към тях като във фуния и изчезваше като лъч светлина в черна дупка. След това зърнах ужасното нещо, приковано към рифа точно под нивото на водата — огромна уста с мазни устни и обрасли с мъх зъби — всеки с размерите на гребна лодка. На всичкото отгоре зъбите бяха стегнати със скоби — ръждясали и зеленясали метални шини, по които се бяха закачили риби, отломки и донесени от водата боклуци.
Харибда беше сбъдналият се кошмар на всеки зъболекар. Не беше нищо повече от огромна черна паст с лошо подредени зъби и обратна захапка и в продължение на векове не й беше минавало през ума да си мие зъбите след хранене. Пред очите ми водата се стече в зейналия отвор, заедно с акулите, рибните стада и една гигантска сепия. След няколко секунди натам щеше да се устреми и „Бирмингам“.
— Лейди Клариса — извика капитанът. — Оръдията на нос и отдясно вече са в обхват!
— Огън! — заповяда Клариса.
Три залпа бяха изстреляни в пастта на чудовището. Едното гюле отчупи края на зъб. Другото изчезна в гърлото. Третото улучи скобите, рикошира обратно към нас и свали знамето на Арес от пилона.
— Пак! — заповяда Клариса. Моряците заредиха отново, но на мен вече ми беше ясно, че нямаше смисъл. Трябваше да изстреляме поне сто гюлета, за да нанесем някакво поражение на чудовището, а не разполагахме с толкова време. Вече се носехме със страшна сила към зиналото гърло.
В този миг вибрациите на палубата се промениха.
Двигателят забръмча по-силно и по-равномерно. Корабът потрепери и започнахме да се отдалечаваме.
— Тайсън успя! — извика Анабет.
— Спрете! — заповяда Клариса. — Насочете се обратно към чудовището!
— Ще загинем! — възразих аз. — Трябва да отстъпим!
Сграбчих перилата, броненосецът се бореше с придърпването към гърлото. Сваленото знаме на Арес прелетя над главите ни и след миг се закачи за скобите на Харибда. Не се отдалечавахме, но и не се приближавахме. Тайсън беше успял да вдъхне достатъчно сила на двигателите, за да не бъдем всмукани в нейната паст.