Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Изведнъж устата се затвори. Морето замря успокоено. Водата скри Харибда.
В следващия миг тя отвори уста и избълва огромна водна струя, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене, включително нашите гюлета, едно от които се стовари в корпуса на „Бирмингам“ и се чу силно дрънчене, като при стреляне по панички на панаирджийско стрелбище.
Заля ни вълна, висока поне петнайсет метра. Впрегнах цялата си воля в мъчителния опит да овладея водовъртежа и да не позволя корабът да се преобърне, но вихърът ни понесе към скалите в другия край на провлака.
Един почти овъглен моряк изскочи от трюма. Олюля се и падна върху Клариса, като едва не я прекатури във водата.
— Двигателят ще избухне!
— Къде е Тайсън? — попитах.
— Долу — отвърна той. — Засега успява да го крепи, но няма да издържи още дълго.
— Трябва да напуснем кораба — рече капитанът.
— За нищо на света! — ядосано тропна с крак Клариса.
— Нямаме Друг избор, милейди. Корпусът вече се пропуква. Не може да…
Не успя да довърши изречението. От небето се стрелна нещо кафяво-зелено, профуча като мълния, сграбчи го и изчезна. На мястото му останаха само кожените му ботуши.
— Сцила! — извика един моряк и в същия миг друга змийска глава се стрелна от скалите и го отнесе. Все едно за миг проблесна лазерен лъч и угасна. Дори не успях да го разгледам, зърнах само зъби и люспеста кожа.
Извадих Въртоп и се опитах да наръгам чудовището, което вече отмъкваше трети член на екипажа, но не бях достатъчно бърз.
— Всички да слязат долу! — извиках.
— Няма къде! — отвърна Клариса и извади меча си. — Долу всичко гори.
— Спуснете спасителните лодки! — заповяда Анабет. — По-бързо!
— Те ще се разбият в скалите — рече Клариса. — И Сцила ще ни изяде.
— Трябва да се пробваме. Пърси, термоса!
— Няма да оставя Тайсън!
— Спуснете лодките!
Клариса я послуша. Накара неколцина от моряците да махнат покривалата на двете спасителни лодки, а в това време главите на Сцила прелитаха над нас като зъбати метеорити и след всяко тяхно преминаване изчезваше по някой моряк.
— Скачай в лодката! — заповядах на Анабет и й подадох термоса. — Аз отивам за Тайсън.
— Недей! — спря ме тя. — Ще изгориш жив!
Не я послушах. Изтичах към люка на трюма и изведнъж палубата изчезна изпод краката ми. Издигах се право нагоре, вятърът свистеше в ушите ми, а скалите бяха само на сантиметри от лицето ми.
Сцила ме беше сграбчила за мешката и ме издигаше към бърлогата си. Инстинктивно замахнах с меча и за късмет я уцелих в изцъкленото жълто око. Чудовището изсумтя и ме пусна.
Тъй като бях на стотина метра във въздуха, падането ми би трябвало да е смъртоносно, но преди да достигна до кораба, „Бирмингам“ избухна.
Бууум!
Разхвърчаха се парчета от металната обшивка и за миг от двете страни на корпуса запламтяха огнени криле.
— Тайсън! — изкрещях аз.
Спасителните лодки бяха във водата недалеч от кораба. От небето се посипаха горящи отломки. Клариса и Анабет бяха обречени — или отломките щяха да ги погребат, или водовъртежът от потъващия броненосец щеше да ги повлече към дъното, и то само ако извадеха късмет и преди това не ги прилапаше Сцила.
В този миг се чу нов взрив — този път предизвикан от рязкото отваряне на вълшебния термос на Хермес. Появи се ураганен вятър, разпръсна спасителните лодки, издигна ме още по-високо и ме понесе над океана.
Не виждах нищо. Нямах представа от колко време се въртях безпомощно във въздуха, преди да ме цапардоса някоя отломка по главата и да се стоваря във водата с такава сила, че ако не бях син на бога на моретата, щях да съм си изпотрошил всяка костица в тялото.
Накрая потънах в огнения ад с мисълта, че Тайсън вече го нямаше и с неустоимия копнеж да се удавя.
Дванайсета глава
Озоваваме се в курортния комплекс на Цея
Свестих се в гребна лодка със саморъчно направена мачта и издигнато на нея импровизирано платно от синя моряшка куртка. Анабет седеше до мен и се мъчеше да нагласи платното на вятъра.
Опитах се да се надигна и веднага ми се зави свят.
— Не мърдай — скара ми се тя. — Трябва да полежиш малко.
— Тайсън?
Анабет поклати глава.
— Съжалявам, Пърси. Наистина.
Помълчахме малко, вълните ни подхвърляха насам-натам.
— Може и да е оцелял — рече тя колебливо. — Все пак огънят няма как да го убие.