Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Вратата на заслона рязко се отвори. Тайсън пропълзя вътре.
— Понички! — обяви той гордо и ни подаде една кутия.
Анабет го зяпна.
— Откъде ги намери? Наоколо са само блата. Няма нищо в продължение на…
— Петнайсет метра — прекъсна я Тайсън. — Точно на върха има „Чудовищни понички“!
— Имам лошо предчувствие — измърмори Анабет.
Бяхме се спотаили под едно дърво и се взирахме в изникналото насред гората заведение. Изглеждаше чисто ново, с ярко осветени витрини, паркинг и тесен път, който се губеше сред дърветата. На паркинга обаче нямаше нито една кола. Жената на касата четеше списание. Иначе не се виждаше жива душа. Над вратата с големи черни букви, които разчитах лесно въпреки дислексията, пишеше:
В О-то от ЧУДОВИЩНИ беше нарисуван звяр с широко зинала уста. Усещаше се примамлив аромат на прясно приготвени шоколадови понички.
— Не му е мястото тук — прошепна Анабет. — Има нещо гнило в тая работа.
— Какво? — попитах аз. — Обикновено заведение за понички.
— Шшшт!
— Защо шепнем? Нали Тайсън вече ходи и купи цяла кутия. И се върна невредим.
— Но той е чудовище.
— О, стига, Анабет! „Чудовищни понички“ не означава, че там има чудовища. В Ню Йорк е пълно със заведения от тази верига!
— Така е — съгласи се тя. — Но не ти ли се струва странно, че това се появи веднага, щом прати Тайсън да търси понички? Ей тук, насред блатата?
Замислих се. Наистина беше малко необичайно, но все пак поничките не бяха на челно място в списъка ми със зли врагове.
— Може да е гнездо — предположи Анабет.
Тайсън потрепери. Вероятно и той като мен нямаше представа за какво говореше тя, но тонът й го плашеше. Беше излапал поне пет понички и целият се беше омазал с пудра захар.
— Какво гнездо? — попитах.
— Не си ли се питал как става така, че заведения от една верига изведнъж започват да никнат като гъби? В един момент няма нищо, а на следващия ден хоп, появява се нова будка за сандвичи или кафене? Първо едно заведение, след това две, после четири — абсолютно еднакви в цялата страна?
— Хмм, никога не ми е правило впечатление.
— Пърси, някои вериги се разпространяват толкова скоростно, защото са свързани с жизнената сила на някое чудовище. Идеята е хрумнала първо на децата на Хермес през петдесетте години и те започнали да отглеждат…
Тя застина.
— Какво? — попитах аз. — Какво са отглеждали?
— Не правете резки движения — прошепна изплашено Анабет. — Бавно, много бавно се обърни.
В този миг го чух: тихо шумолене, сякаш по листата пълзеше гигантски охлюв.
Обърнах се и видях нещо с размерите на носорог да се задава измежду дърветата. То съскаше като змия и предната му част се гърчеше във всички посоки. В първия момент не можах да схвана какво представляваше, но след това осъзнах, че имаше много вратове — поне седем, завършващи със съскащи змийски глави. Кожата му не беше люспеста, а гладка и на всеки врат имаше пластмасова табелка с надпис „Дете на «Чудовищни понички»“.
Бръкнах в джоба за химикала си, но Анабет поклати глава, предупреждаваше ме да не избързвам.
Послушах я. Повечето чудовища недовиждаха. Хидрата можеше и да ни подмине. Но ако извадех меча си сега, блясъкът от бронзовото острие със сигурност щеше да привлече вниманието й.
Затаихме дъх.
Хидрата беше на около метър от нас. Душеше земята и дърветата, все едно търсеше нещо. Две от главите й разкъсваха парче жълт плат — една от нашите раници. Явно чудовището беше минало през заслона и сега ни следваше по миризмата.
Сърцето ми затуптя оглушително. Бях виждал препарирана глава на хидра в лагера, но тя не ме беше подготвила за срещата с истинското чудовище. Главите бяха ромбовидни, като на гърмяща змия, но от устата стърчаха зъби като на акула.
Тайсън трепереше. Отстъпи назад и без да иска настъпи сухо клонче. И седемте глави се извърнаха към нас и засъскаха.
— Разпръснете се! — извика Анабет и хукна надясно.
Аз се шмугнах наляво. Една от главите изплю нещо зеленикаво, което прелетя над рамото ми и падна върху един бряст. Кората на ствола веднага запуши и започна да се разпада пред очите ми. Дървото се наклони застрашително към Тайсън, който не беше помръднал, стоеше като вкаменен и се взираше в приближаващото чудовище.
— Тайсън!
Ударих го с всичка сила и успях да го избутам настрани, а в този миг хидрата се стрелна към него и брястът се стовари върху две от главите й.
Чудовището се олюля и отстъпи, измъкна се от клоните и ядосано засъска срещу поваленото дърво. Седемте глави едновременно плюеха отрова и за нула време брястът се разпадна в димяща локва гадна слуз.