Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Полифем хвърли Гроувър на пода и премести друг голям камък. Вътре проникнаха слънчеви лъчи и сатирът трепна радостно. Свеж въздух!
Циклопът го извлече навън, на високо било, извисяващо се над най-красивия остров, който бях виждал.
Беше във формата на бъбрек, пресечен през средата с брадва. От двете страни се простираха тучни зелени хълмове, а между тях се гушеше широка долина, разделена от дълбока пропаст, над която минаваше въжен мост. Красиви поточета се спускаха надолу по склоновете и пропадаха в бездната в образуващи дъга водопади. По дърветата пищяха папагали. Храстите бяха окичени с розови и лилави цветове. По поляните пасяха стотици овце с искряща като сребърни монети вълна.
А в средата на острова, досами въжения мост, растеше гигантски изкорубен дъб и нещо блестеше на ствола му.
Златното руно.
Дори и насън долавях излъчваната от него мощ, от която тревата се раззеленяваше и по клонките на храстите избуяваха нови цветове. Направо усещах природната магия. Представях си колко неустоим беше този аромат за един сатир.
Гроувър изплашено изблея.
— Да — рече гордо Полифем. — Видя ли го? Руното е най-ценното ми съкровище. Откраднах го от героите много отдавна и оттогава — безплатна храна. Сатирите от целия свят прииждат насам като пеперуди към огъня. Сатирите са вкусни. А сега…
Циклопът сграбчи едни зловещи на вид бронзови ножици.
Гроувър извика изплашено, но Полифем не му обърна внимание, а придърпа най-близката овца, все едно беше плюшена играчка, и я острига. Събра вълната и я подаде на сатира.
— Ето, вземи и я изпреди — рече той доволно. — Вълшебна е. Не се къса и не се разнищва.
— О! Добре!
— Горката ми невеста! — ухили се Полифем. — Не е добра тъкачка, а? Ха-ха! Но не се тревожи. Тази вълна ще ти реши проблема. До утре да си свършила шлейфа на сватбената рокля.
— Колко… Колко мило!
— Ха-ха!
— Но, скъпи — Гроувър едва не се задави, — ами ако някой реши да спаси, тоест да нападне острова? — Той погледна право към мен, досетих се, че задаваше този въпрос заради мен. — Какво би му попречило да стигне до пещерата?
— Женичката се страхува, а? Толкова си сладка! Но не се тревожи. Полифем разполага със страхотна охранителната система. Който и да се появи, за да дойде до тук, първо трябва да премине през животинките ми.
— Животинките ли?
Гроувър плъзна поглед из острова, но не видя нищо, освен мирно пасящите си овце по поляните.
— А след това — изръмжа Полифем — трябва да пребори и мен!
Той стовари юмрука си върху най-близката скала и тя се разцепи на две.
— Хайде, ела! — извика той. — Обратно в пещерата.
Сатирът изглеждаше готов да се разплаче — беше толкова близо и същевременно толкова далеч от свободата. Очите му се навлажниха, но камъкът залости входа и Гроувър отново беше затворен в опушената и мрачна пещера на циклопа.
Събуди ме вой на сирена.
Обади се строгият глас на капитана:
— Всички на палубата! Намерете милейди Клариса! Къде е това момиче?
В следващия миг призрачното му лице се надвеси над мен.
— Събуди се, янки! Приятелите ти са вече горе. Наближаваме входа.
— Кой вход?
Черепът се разтегна в подобие на усмивка.
— Как така кой? Към Морето на чудовищата, естествено!
Набутах малкото си оцелели от сблъсъка с хидрата вещи в една моряшка мешка и я метнах на рамото си. Подозирах, че едва ли щяхме да прекараме още една нощ на борда на „Бирмингам“.
Докато се качвах към палубата, изведнъж се сепнах и застинах на място. Усетих нещо — едновременно познато и неприятно. Изведнъж ми се прииска да се сбия. Едва се сдържах да не халосам един моряк. Предишния път, когато ме беше обзел подобен гняв…
Вместо да продължа нагоре, пропълзях до една решетка на вентилационна шахта и надникнах в трюма.
Точно под мен Клариса разговаряше с изображение, което трептеше в парата от двигателя — едър мъж с черни кожени рокерски дрехи, с къса войнишка подстрижка, слънчеви очила и нож в калъф на бедрото.
Стиснах юмруци. Това беше най-неприятният обитател на Олимп — Арес, богът на войната.
— Не ми се оправдавай, момиченце! — изръмжа той.
— Добре, татко — прошепна Клариса.
— Не искаш да ти се ядосам, нали?
— Да, татко.
— „Да, татко“ — повтори Арес с престорен изтънял глас. — Виж се колко си жалка! Трябваше да пратя някой от синовете си на този подвиг!
— Ще се справя! — обеща Клариса с разтреперан глас. — Ще се гордееш с мен!
— Дано — отвърна той. — Ти сама пожела да те изпратя на този подвиг, момиче. Ако позволиш на онзи лигльо Джаксън да ти го измъкне изпод носа…