Господарят Демон [bg]

— Как ме откри?

— С помощта на кристалната купа — отвърна самодоволно Ли Пао. — Не можах да се свържа с теб, нито да вляза в бутилката и опитах чрез гадаене. Бързо му хванах цаката.

— Благодаря ти. Ще бъда вечно твой длъжник. И на дамата също.

— Това е внучката ми, Ли. Галено й викам Сливка — в гласа на Ли Пао се долавяше нескрита гордост. — Единственият член на нашето семейство, който не вярваше, че съм изкуфял напълно.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господарю Демон — кимна Сливка. Тя се извърна и за миг зърнах красиво изваяния профил на лицето й на фона на предното стъкло. Сетне отново насочи вниманието си към пътя. — Дядо много ми е разказвал за вас.

— И на мен за вас, но по-малко — отвърнах. — Наблизо ли живеете?

— Да, когато съм в Щатите. Но напоследък пътувам доста. Току-що се връщам от продължително пътуване до Хонконг и Нова Зеландия.

— Внучката ми е специалист по фен шуй. Много я търсят.

Кимнах с уважение. Фен шуй малко прилича на изкуството, с помощта на което демоните извличат ци от обкръжаващата ги среда. Зачудих се дали Сливка не е родена магьосница.

До хотела пътувахме около час. Сливка паркира микробуса пред бунгало с номер 1–1, което изглеждаше доста благоприятна комбинация.

— Господарю Демон — рече ми тя, — когато дам знак, че наоколо е чисто, искам да влезете вътре колкото се може по-бързо. Не сте облечен за прием, а и сега не е моментът да привличате нежелано внимание. По-добре никой да не ви види.

— Съгласен, госпожице — отвърнах. Без съмнение дрипавата болнична пижама не бе най-подходящата дреха за поява в обществото.

— Дядо, гледай да не натоварваш глезена. Веднага се връщам да ти помогна.

— Разбрано, Сливке.

Стори ми се, че го чух да въздиша.

Успях да се прехвърля незабелязано в стаята. Едва там за първи път сполучих да разгледам подробно моята спасителка — красива млада китайка, с късо подстригана черна коса, черна блуза и впити джинси, с големи дупки над коленете. Освен това носеше дънков елек и множество разноцветни гердани.

Интересно, как ли я възприемаха нейните клиенти. Надявах се, че не са големи привърженици на официалното облекло.

— Двамата с дядо предположихме, че няма да разполагате с кой знае какъв багаж — заобяснява тя. — Затова си позволих да ви купя някои неща — само най-необходимото. Дано дрехите да ви станат.

— Благодаря — кимнах аз.

Панталоните се оказаха малко широки, но бях виждал и по-тежки случаи. За щастие разполагах с колан, който да ги задържа на мястото им. Имаше няколко ризи, избрах тази в червено. Обувките бяха леки платнени гуменки. Докато ги завързвах, дадох си сметка колко много съм задължен на тези хора.

Изправих се и Сливка ме огледа с критичен поглед.

— Не е лошо — заключи тя. — Обичате ли пица?

Нещо ме прободе отляво — споменът за смъртта на Оли.