Ловци на кости

Когато се събуди, беше тъмно. Изруга и се надигна от леглото.

— Кой час е?

— Тя е будна! — Сянката на Телораст се зарея близо до нея, с размазани в тъмното контури и смътен блясък в очите.

— Най-после! — изшепна Кърдъл откъм перваза на прозореца, където се беше свила, и извъртя глава да погледне Апсалар. — Две камбани след смъртта на слънцето! Искаме да разгледаме!

— Чудесно — отвърна тя и стана. — Елате с мен тогава.

— Докъде?

— В Джен’раб.

— О, онова окаяно място!

— Няма да се бавим много.

— Добре.

Тя взе ръкавиците си, провери отново оръжията по себе си — десетките болежки от дръжки на ножове и кании свидетелстваха, че си стоят затегнати по тялото й — и тръгна към прозореца.

— Широкия път ли ще използваме?

Апсалар спря и изгледа Кърдъл.

— Какъв широк път?

Призракът се сви на ръба на перваза и посочи навън.

— Онзи там.

Подобие на акведукт, загърнато в сянка, се изпъваше от прозореца над улицата и постройката отвъд нея, а после завиваше в лека дъга — към центъра на Джен’раб. Изглеждаше от камък, Апсалар можеше да види дори чакъла по платното и парчета натрошена зидария.

— Какво е това?

— Не знаем.

— От селението на Сянка е, нали? Трябва да е. Иначе нямаше да мога да го виждам.

— О, да. И ние така мислим. Нали, Телораст?

— Абсолютно. А може и да не е.

— Откога е тук? — попита Апсалар.

— Петдесет и три удара на твоето сърце. Ти се въртеше, докато не се събуди, нали, Кърдъл? Въртеше се.

— И стенеше. Е, само един стон. Тих. Съвсем тихичък.

— Не, това бях аз — рече Телораст.

Апсалар се качи на перваза, после, без да се пуска от ръбовете на стената, предпазливо стъпи на призрачния път. Беше си съвсем истински.

— Добре — каза тя малко стъписано. — Спокойно можем да го използваме това.

Тръгнаха над задната уличка и жилищната сграда, над следващата улица и най-сетне — над купищата отломки на руините. Някъде в далечината се издигаха призрачни кули. Град от сянка, ала съвсем различен от предната нощ. Над развалините долу се бяха изпънали постройки със смътни контури… канали, лъскавина, като от вода. По-ниски мостове пресичаха каналите. На няколко хиляди крачки в далечината, на югоизток, се издигаше огромен дворец, а до него имаше нещо, което трябваше да е езеро или пък широка река. Кораби пореха водите, с квадратни платна и лъскави, от катраненочерно дърво. Апсалар видя и някакви високи фигури, вървяха по един мост на петдесет крачки от тях.

Телораст изсъска:

— Познавам ги!

Апсалар се присви, изведнъж се почувства ужасно уязвима.

— Тайст Едур!

— Те могат ли да ни видят?

„Не знам.“ Поне никой не вървеше по пасажа, на който се намираха те… засега.

— Хайде, не е далече. Искам да се махнем оттук.

— Съгласни, о, да, съгласни.

Кърдъл се поколеба.

— Но пък, от друга страна…

— Не — отсече Апсалар. — Никакви опити, призрак.

— Просто долу в канала има един труп и…

„Проклятие!“ Наведе се над ниския парапет и погледна.

— Това не е Тайст Едур.

— Не е — потвърди Кърдъл. — Съвсем сигурно не е, Не-Апсалар. По-скоро е като теб, да, като теб. Само че по-подут, отскоро е умрял — искаме го…