Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Полковник, не смятам, че имате право… — започна Пул с почервеняло лице.
— Полковникът е прав — прекъсна го Остин. — Руснаците премахнаха отдавна онези от нас, които отказваха да им сътрудничат, други наши колеги извършиха явно или скрито самоубийство. Това, което е останало и което виждате, полковник Холис и госпожице Роудс, са предателите. Затова сме и живи. Ето защо, между другото, и Ърни Симс е мъртъв. Нали така, полковник?
— Така е, генерале.
— Полковник — Пул се изправи, — нека да ви цитирам някои от правилата, които се отнасят към военнопленниците. Първо: „Дори като военнопленник вие продължавате да бъдете под закрилата на Съединените щати, няма да бъдете забравен.“ Второ: „Правителството ще използва всички възможни средства, за да установи контакт с вас, да ви окаже подкрепа и да издейства освобождаването ви.“ Погледнете ме в очите, полковник — каза Пул на Холис, — и ми кажете, че нашето правителство е изпълнило задълженията си към нас. Кажете ми, че не сме забравени и изоставени на произвола на съдбата. Кажете ми, че те не знаят, че сме тук.
Холис погледна Пул право в очите.
— Ако знаеха, че сте тук, капитане, те щяха да направят нещо, за да ви измъкнат.
Пул се вгледа внимателно в Холис, след това пое дълбоко дъх.
— Тогава нека да ви кажа какво правим тук, вместо да бягаме. Саботираме учебния процес и при най-малката възможност. Оправдаваме живота си с това, че ако успеем да живеем достатъчно дълго, за да изведем един от нас оттук, ще можем да предупредим страната си за съществуването на това място. И в това има някакъв смисъл, полковник. Защото, както виждате, това не е просто военнопленнически лагер, тук много по-важни са други правила. Опитваме се да поддържаме самосъзнанието и честта си на офицери. Например мога да ви кажа, че досега тук не се е появило нито едно канарче. Имаме си доверие един на друг, но не сме приели приятелството на нито един руснак. Ситуацията е особена и ние се стремим да се справяме с нея според обстоятелствата. По тази причина генерал Остин основа комитет по етика. — Пул погледна към Холис и Лиза. — Вярвам, че няма да останете тук за двадесет години, но ако това се случи, искрено се надявам да успеете да запазите чувството си за дълг и чест.
— Искате да кажете, че бихте желали да видите как ще си взема думите назад — каза Холис.
— Точно така — рязко отговори Пул.
— Е, може би това ще стане — Холис се изправи.
Лиза също стана и се обърна към Остин и Пул.
— Аз… Мисля, че от всичко видяно и чуто мога да кажа, че сте направили най-доброто, което сте могли.
— Не, знаем, че не е така — генерал Остин също се изправи. — И приятелят ви го знае. — Той погледна Холис и продължи: — Поражението във Виетнам, Уотъргейт, иранските контри, срамният епизод със заложниците в Иран, Ливан и така нататък. Ние сме далечни свидетели на двадесет години нещастия и унижения, сполетели Америка. Но не сме ги използвали като оправдание за срамното си и безволево поведение.
— Вие не сте длъжни да се оправдавате пред мен или когото и да било другиго — каза Холис. — Длъжни сте да отговаряте само пред надлежно съставена съдебна комисия, ако някога стигнете до вкъщи.
Остин се беше замислил и Холис се запита дали изобщо го е чул.
— Вкъщи — каза Остин. — Знаете ли, всички гледахме по видеото как военнопленниците от Виетнам се завърнаха вкъщи. Видяхме хора, които познавахме. Някои от нас дори видяха съпругите и близките си, които искрено споделяха радостта на другите семейства, с които се бяха запознали в общата мъка. — Остин изгледа последователно Холис и Лиза. — Мисля, че руснаците не можеха да ни измислят по-жестоко мъчение от това да ни покажат тези филми.
Лиза се обърна и бързо излезе от стаята. Холис тръгна към вратата.
— Прочетохме и за постоянните усилия за откриване на местонахождението на военнопленниците, полагани главно от частни организации и отделни семейства, а не от правителството ни, както бих искал да бъде — каза Пул. — Знаете ли колко депресиращо е това за нас? И защо не се е намерил дори един достатъчно умен човек, който да стигне до някои умозаключения? Самонасочващи се ракети срещу американски пилоти. Господи, та руснаците и северновиетнамците бяха съюзници! Толкова много акъл ли е нужен, за да се досети човек? Защо никой не се е сетил, че може да сме тук? В Русия? — Пул се вгледа в лицето на Холис. — Или може би са се досетили? Нима Вашингтон толкова се опасява от възможните последици, че го е страх да направи нещо? Така ли е, полковник?