Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Не. Това е единственото нещо, което не ни позволяват, и то е много показателно. Разрешиха ни да имаме групи по изучаване на Библията, защото поискахме да имаме такива. Но курсантите нямат право да взимат участие в тях дори като форма на обучение. В Америка те могат да станат капиталисти или крайнодесни политици, ако желаят, но чух, че им е забранено да се присъединяват към която и да е църква, освен ако не е абсолютно необходимо за прикритието им.
— Това противоречи на идеята, че тук трябва да се радвате на американската свобода — отбеляза Лиза.
— И аз не го разбирам напълно — отговори Пул. — Отдават такова голямо значение на атеизма и говорят толкова лоши неща за религията, че можеш да си помислиш, че всъщност вярват в Бога.
Продължиха да вървят по главния път, след това завиха по тясна, покрита с трупи пътека, която се изкачваше нагоре по едно хълмче в гъсто залесената гора. Холис отбеляза, че тази част от лагера изглеждаше необитаема.
В края на застланата с трупи пътека имаше полусрутена изба. Единственият й прозорец слабо светеше, а от каменния й комин се виеше пушек.
— Една от последните автентични постройки — обясни Пул. — Генерал Остин я хареса повече от така наречените американски къщи, въпреки че полковник Буров би предпочел генералът да се настани нормално като всички останали. Генералът не си взе руска жена, защото казва, че все още е женен за госпожа Остин — продължи Пул, когато наближиха вратата на дървената изба. — Мисля, че й е останал верен — добави той. — Генералът има по-силна воля от мен. Трябва да знаете също, че той отказва да обучава курсанти.
— Защо тогава КГБ не се е отървало от него? — попита Холис.
— Дадохме им да разберат, че ако го направят, ще стачкуваме или ще се разбунтуваме. Имаме доста голяма стойност като учебно пособие — като робите, когато търговията с роби е в застой. Предполагам също, че нямат нищо против да ни дадат една малка победа, за да можем да мислим, че все още сме мъже.
Пул почука на вратата. Тя се отвори и зад нея се показа мъж на близо седемдесет години, добре запазен, с късо подстригана прошарена коса и стоманеносиви очи. Цветът на кожата му беше много блед, но изглежда, това се дължеше по-скоро на липсата на слънце, отколкото на лошо здравословно състояние. Холис помисли, че има вид на човек, който е понесъл твърде много, твърде дълго време — и го е понасял сам.
Известно време генерал Остин ги наблюдава мълчаливо, после ги покани да влязат, без да проговори. Отиде до стереосистемата, сложена върху една разклатена пейка, и постави плоча на грамофона. Цигулките и духовите инструменти на „Четирите годишни времена“ на Вивалди изпълниха малката стая. Остин им посочи две дървени столчета, разположени близо до разпадащата се каменна камина. Холис и Лиза седнаха. Пул седна на подобно борово столче срещу огъня. Остин се отпусна на брезовия люлеещ се стол.
Холис огледа дървената стая. Беше с размерите на кухнята на Павел и Ида, но определено по-оскъдно обзаведена. Люлеещият се стол и уредбата бяха единствените удобства, нямаше меки столове, черги на земята, нито домакинска техника. Имаше няколко настолни лампи с абажури, разпръснати из стаята, чиито шнурове се събираха при единствения електрически контакт. Груба дървена преграда разделяше стаята на две и ограничаваше мястото за спане, където на земята до армейското походно легло гореше електрическа печка. До леглото имаше купчини книги, списания и вестници.
Генерал Остин заговори с много тих глас, който едва се чуваше сред музиката на Вивалди.
— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, полковник. — Той погледна към Лиза. — Вие също, госпожице Роудс.
— Вероятно бихте предпочели да не бях дошла — каза тя.
— Ако беше така, щях да го кажа.
— Да, сър — улови се да отговаря тя.
— Полковник Холис държи да знаете, че е дошъл тук по свое желание — каза капитан Пул.
Остин кимна, но не каза нищо.
— Знаете ли за случая с майор Додсън? — обърна се той едновременно към Холис и Лиза.
Холис кимна.
— А имате ли някакви новини от майор Додсън?
— Не, генерале — отговори Холис, предпочитайки да използва това обръщение пред почтителното „сър“.
— Какво мислите, че ще направи нашето правителство, ако майор Додсън се свърже с посолството или с някой западен журналист? — попита Остин.
— Генерале, не мога да водя разговор от такъв характер с човек, с когото току-що съм се срещнал. Човек, който не е свободен. И, извинете ме, човек, който е компрометиран.
За известно време генерал Остин се люля в стола си, загледан в пространството.