Аз съм номер четири

— Да не знаеш кунгфу или нещо такова? — пита тя.

Аз се засмивам притеснено.

— Успя ли да видиш много?

— Не много, но успях да проследя какво се случва. Имам предвид, да не си тренирал цял живот в планината или нещо подобно? Не разбирам как го направи.

— Предполагам, че просто се уплаших да не ти се случи нещо на теб. И да, имаше го и онова с дванайсетте години обучение по бойни изкуства в Хималаите.

— Ти си невероятен — засмива се Сара. — Хайде да се махаме оттук.

Нито един от футболистите не ни казва и дума. След три метра осъзнавам, че нямам представа накъде вървя, и отстъпвам очилата на Сара, за да ни изведе оттук.

— Направо не мога да повярвам — казва Сара. — Имам предвид, какъв задник! Почакай да видиш как ще се опитват да обяснят утре случката на полицията. Няма да позволя да му се размине.

— Наистина ли ще отидеш в полицията? Бащата на Марк е шерифът все пак — казвам аз.

— Защо да не го направя, след такова нещо? Ама че дивотия! Работата на бащата на Марк е да налага закона дори когато синът му го нарушава.

Свивам рамене в мрака.

— Мисля, че си получиха наказанието.

Прехапвам устни в ужаса си, че полицията може да се намеси. Ако това стане, ще се наложи да напусна, няма друг начин. Ще сме си събрали багажа и ще сме се отправили извън града още в същия час, в който Анри разбере. Въздъхвам.

— Не ги ли виждаш? — питам я аз. — Имам предвид, те вече изгубиха няколко чифта очила за нощно виждане. Ще трябва да обяснят това. Да не говорим за леденостудената вода.

Сара не казва нищо. Вървим в мълчание и аз се моля в момента тя да обмисля добрите страни на това да зарежем случая.

Най-накрая виждаме къде свършва гората. Светлините от парка проникват през дърветата. Спирам, Сара и Сам ме поглеждат. Сам бе мълчал през цялото време и се надявам, че е било, защото не е могъл да види какво се случва. Този път мракът неочаквано ми бе послужил като съюзник. Възможно е и Сам да е малко поразтърсен от преживяното.

— Както решите — казвам им. — Но аз лично гласувам да оставим нещата да си отмрат. Наистина не искам да говоря с полицията за случилото се.

Светлина пада върху скептичната физиономия на Сара. Тя поклаща глава.

— Мисля, че е прав — казва Сам. — Не искам да прекарам следващия половин час в седене и писане на някакви тъпи показания. Ще загазя много сериозно. Майка ми си мисли, че съм си легнал преди час.

— Наблизо ли живееш? — питам.

Той кимва.

— Да и трябва да се върна, преди да е проверила стаята ми. Хайде, до скоро.

Без да каже каквото и да било друго, Сам избързва напред. Личи си, че се е стреснал. Сигурно никога не е участвал в бой и определено не в такъв, в който го отвличат и нападат в гората. Утре ще поговоря с него. Ако е видял нещо, което не е трябвало, ще го убедя, че очите му са го подвели.

Сара обръща лицето ми към нейното и много внимателно прокарва палец по раната на челото ми. След това проследява двете ми вежди, гледайки право в очите ми.

— Благодаря ти за днес. Знаех си, че ще дойдеш.

Свивам рамене.

— Нямаше да му позволя да те изплаши.